Януш Зайдел - Цилиндърът на ван Троф

Започнах да се чувствувам виновен пред Сандра. В същност напуснах я без причина… Ще я намеря ли пак? Как ще ме приеме? Да продължа ли да търся Йетта? В цилиндъра я няма. Но след като е избягала от бункера, тя е можела да стигне до него. И да излезе едва сега, все така на възраст около двадесетте… Ако е в града в момента, как ще я различа от копията? Към всяка срещната ли трябва да се обръщам с името Йетта, докато попадна на истинската? Ще ме познае ли тя, мен, толкова променен след трудното, далечно, продължително пътешествие? А може би най-добре ще бъде вместо да гоня призраци от миналото да направя опит да помогна на своите другари, затворени в Луна I?

Не беше лесно да открия измежду вратите, приличащи си като две капки вода, входа за гаража, в който бях оставил пуснатата в движение кола. Тя си стоеше така, както я бях оставил. Повредените автомати — също. Сигурно при нормални условия те са се поправяли един друг или са сигнализирали на другите автомати, че имат нужда от ремонт. Но понеже аз повредих всичките едновременно, ремонтната система не е била задействувана и само затова колата ми не е била отново изведена от строя. Изкарах я на улицата и се понесоха южна посока. Стараех се да минавам през най-широките тунели и пътни артерии на предпоследното равнище. Не след дълго бях далече от централната част на града. Тук предпоследното равнище става последно. От тунела излязох на естакада, лежаща между постройки на открито. Монолитният таван изчезна, само тук-там минавах под разположените над естакадата пръстени на отделните околовръстни артерии. Тя слизаше все по-ниско, преминаваше вече през крайградските селища — вероятно на не повече от едно равнище над естествената почва. Огледах се назад. Слънчевите лъчи осветяваха града, от юг издигащ се стъпаловидно — равнище след равнище.

Колата се озова на една автострада, разположена върху висок насип. От двете страни, долу в ниското, се виждаха запустели градини, обрасли с избуял буренак. Кои са живели тук, преди изгонените от града стари хора да завладеят покрайнините? Кои през последния етап от съществуването на стария ред са бягали извън града, спасявайки последните остатъци от растителността в градинките около къщите си? Дали животът тук е бил смятан за лукс или пък по-скоро — за изгнание от задоволяващия всички потребности рай, тоест град?

След няколко минути каране с бясна скорост — бях натиснал ускорителя до последна възможност — отминах и тези отделни постройки. Сега от двете страни на автострадата се простираше безкрайната черна пустиня от плочките на Грил. Дори в блясъка на слънцето те изглеждаха също така черни, както когато ги видях за първи път привечер.

На петдесетина метра от автострадата съзрях продълговато светло петно. Спрях колата и излязох. След като затръшнах купола, тя тръгна и аз си помислих, че ще замине без мен. Не, просто автоматичната защитна система се беше задействувала, та колата слезе на банкета и там спря.

Тръгнах към странния предмет. Само след петнадесетина крачки познах какво лежи на черната равнина. Бе съвсем гол човек с много светъл цвят на кожата и хилави крайници. Той лежеше отпуснато, с лице надолу. Ръцете му бяха безсилно проснати покрай тялото. Когато се приближих още повече, видях, че ръцете и лактите му са протрити до кръв и покрити със струпеи. Беше жив, но в безсъзнание. Обърнах го по гръб. Коленете му също бяха протрити и окървавени. Извадих от чантата си пакет за първа помощ и му направих възбуждаща инжекция. След няколко минути той се размърда, но не дойде в съзнание. Занесох го до колата. Там го разгледах подробно. Притежаваше всички белези на лунантропите: отпуснати мускули, бледа кожа. Беше останал без сили след влаченето по черната пустини. Колко ли разстояние е изминал, пълзейки на лакти и колене? Защото нараняванията по тялото му показваха, че се е придвижвал точно така…

Огледах околността през бинокъла. Доста далече, в посоката, откъдето предполагах, че е дошъл този човек, забелязах сред неизменната чернота някакъв светлинен отблясък. За съжаление, разстоянието дотам не беше малко, за да го измина пеша в следобедната жега, а колата ми не можеше да се движи извън определения маршрут.

Ако той действително беше изгнаник от Луната, наблизо все още можеше да се намира ракетата, която го е докарала и оставила тук. Но тя сигурно щеше да е стартирала обратно на орбита, където я очакваше корабът — майка, преди да успея да стигна до нея. Пак се заех да свестявам припадналия човек с всички средства, с които разполагах. След петнадесет минути той отвори очи и започна да идва на себе си. Страх ме беше да не прекаля с медикаментите, затова изчаках, докато той със собствени сили надигне глава от фотьойла, на който го бях сложил да легне. Устните му трепереха, правеше опити да каже нещо, обаче не му се удаваше. Най-сетне изхриптя, като гледаше емблемата ми: