Януш Зайдел - Цилиндърът на ван Троф

Старецът млъкна и ме погледна с блеснали очи. Задъхваше се, беше се уморил от дългото изказване. Посегна към книгата, която сигурно беше чел преди моето идване. Търсеше нещо в нея, като се взираше през голяма лупа. Явно беше му трудно да чете дребния шрифт с отслабналото си зрение.

— Тук всички ненавиждат лунаците — каза тихо той. Аз не подклаждам у тях тази омраза. При примитивно разглеждане на въпроса действително лунаците изглеждат виновни — те са предателите, които са „наредили“ така на човечеството. Само че днешните лунаци, потомците на онези — първите, не са по-малко нещастни… За да има в какво да вярват хората, аз ги убеждавам, че някога тук ще се завърнат онези, които са напуснали Земята, преди да започне цялата тази бъркотия. Знам, това няма да е скоро — ако изобщо стане някога. Но нали този шанс съществува… Вярвам, че някъде далече оттук и до днес живеят потомците на някогашните заселници на чуждите планети. Стига да съществуват, те непременно ще се върнат да потърсят корените на своя вид.

— Успяваш ли да ги убедиш?

— Някои вярват, други — не. Но все повече са тези, които вярват. Вярват в космаците и в техния свят. Някои дори вярват, че не е далеч времето, когато космаците ще се върнат и ще спасят останалите на Земята хора, като им помогнат да се размножават нормално. Тези хора разглеждат приемствеността на човечеството като безсмъртие, а неговия край — като собствена смърт. Нямаш представа колко важна стана за тях тази вяра! Остатъците от човечеството се съпротивяват пред гибелта му. Възникна просто невъобразим култ към жената — този отсъствуващ и необходим за просъществуването на вида елемент. Жените, които могат да раждат, заемат особено привилегировано място. Може би раждането на момиче е единственото събитие, посрещано с ентусиазъм. Радвам се, че ти си тук. Нужен си ми, отдавна чаках подобен случай… Сега, когато вече са те видели в града, мога да им кажа, че си глашатай на скорошното завръщане на космаците. А после, когато мен няма да ме има, ти ще заемеш моето място. Ще продължиш делото ми, ще поддържаш у тях вярата, че съществуването им не е безсмислено.

— Не съм сигурен дали е толкова необходимо — рекох замислено. — Та това е измама?

— Една от многото, които са поднасяли на човечеството през различните епохи. В случая обаче тази измама служи на най-висшата цел. Помисли си. Не те насилвам да се съгласиш веднага. Но искам да предам в твоите ръце властта над хората, които ми вярват. Ще ги накарам да те приемат благосклонно.

Когато си тръгнах, бях се замислил толкова дълбоко, че забравих за бластера си. Обаче пазачът, който ме изпрати до входа на сградата, сам пъхна оръжието в ръцете ми. Мушнах го под колана си и в слабата светлина на единствената лампа над портала се озърнах да видя къде е Сандра. Нямаше я сред мъжете на улицата. Попитах един от тях дали не е видял накъде е тръгнала. Не можеше да ми каже със сигурност. Затова тръгнах обратно по пътя, по който дойдохме, но не след дълго се заблудих из тъмните коридори. Съвсем случайно открих товарен асансьор и с него се изкачих на предпоследното равнище. Излязох във фоайето на някаква сграда. Край мен минаха няколко нечистоплътни, брадясали типове. Воняха на алкохол. Отнякъде долиташе гръмка музика, примесена с високите гласове на оживен разговор. Тръгнах натам. Шумът идваше иззад една открехната врата. Надзърнах. Стенната лампа, закрита с мръсен парцал, пропускаше сумрачна светлина. На пода в средата на стаята седяха в кръг неколцина мъже. Пред тях — няколко пластмасови бутилки. Въздухът беше тежък, наситен с алкохолни пари. Никой не ме забеляза, когато застанах на вратата и се опрях на рамката. Разговаряха кресливо, прекъсваха се и не се изслушваха. Опитах се да разбера за какво приказват, но изказванията им се оказаха обикновено пиянско дърдорене, обилно гарнирано с псувни. Неочаквано над него се издигна висок, плачлив глас:

— Хора! Хора, направете нещо — не мота повече така!

Избухналият в хор пиянски смях го заглуши.

— Дайте му, че взе да изтрезнява! — даде съвет някой и всички се хвърлиха да поят онзи нещастник.

Продължих нататък. Исках да изляза на улицата, водеща до жилището на Сандра. Но се оказа, че съм тръгнал в неправилна посока, защото коридорът свърши до заключена врата. Върнах се обратно. Изведнъж иззад вратата, край която минавах, дочух писклив женски смях. Спрях се и без да мисля, блъснах вратата. В средата на стаята се въртеше кълбо от човешки тела. От тях излизаше онзи висок, остър смях. Гледах неподвижно застиналите тела на четиримата мъже, вперили поглед в мен. Изпод тях се изсули жена. Гола. Продължаваше да се смее. Беше Сандра. Тя се изправи и тръгна към мен. Гледаше ме някак си странно, като чужда…