Януш Зайдел - Цилиндърът на ван Троф

Измъкнах се от канала и се завърнах в мазетата на Института. Сандра беше започнала да се безпокои. Когато се подадох от канала, тя се притисна до мен.

— Не ме оставяй сама — рече. — Аз вече не мога без тебе…

Целунах я и я поведох по познатия път. Сандра гледаше внимателно как отварям стената, а после, щом отворих капака на люка, любопитно надзърна в отвора на цилиндъра. Слязох долу и вдигнах от пода неизменно свежите цветя…

— Заповядай — подадох й букета. — Внимавай да не се убодеш.

Тя го пое и зарови лице в пищните цветове, жадно поглъщайки техния непознат, странен за нея аромат. Сетне ме погледна. Не знаеше какво да направи с букети.

— Ще го вземем с нас. Цветята не бива да живеят по-дълго от хората — казах аз.

— А какво има… там? — Сандра посочи към цилиндъра.

— Там ли? — усмихнах се. — Това е моето последно скривалище… Но сега то не ми е нужно — докато ти си с мен…

— Не казвай „докато“! — високо реагира тя и ме удари с юмрук по рамото.

Затръшнах капака. И веднага ми хрумна, че когато го отворих преди малко, съм освободил плъховете от капана, изключвайки полето. А сега то пак започна да действува.

„Ами ако… — помислих си — те не случайно тичаха през този канал? Ако са се насочвали натам преднамерено, за да останат съвсем съзнателно в обсега на забавеното време?! Глупости! Съзнание у плъхове?!“

Лесно можех да проверя дали е така. Ако все още бяха там, следователно не капанът ги е заловил, а те доброволно се напъхват в него. Но нямах никакво желание да влизам още веднъж в канала.

На предпоследното равнище на града бяха разположени главните комуникационни артерии, по които сега се движеха само автоматичните технически и снабдителни коли. За разлика от най-горното равнище тук се срещаха значително по-малко шляещи се момчета. Преобладаваха мъже в разцвета на силите, които бяха облечени по-сдържано и се държаха сравнително по-тихо. Обаче и те безцелно се шляеха по улиците, влачеха се отпуснато покрай витрините, ненадейно изчезваха във вътрешността на някой дом.

Откакто заживях със Сандра, смених комбинезона си с дрехи, подобни на онези, които носеха жителите на града. Въпреки това привличах вниманието на околните, където и да отидех. Групичките мъже, край които минавах, се раздвижваха, чувах как те тихо си разменят по някоя дума или се съвещават за нещо. Погледите им ме съпровождаха, докато не изчезнех зад някой ъгъл. Първоначално предполагах, че причината е в новите ми дрехи, взети направо от магазина, прекалено чисти. От доста време бях престанал да се бръсна, както повечето от мъжете, срещани на улицата. Исках да си пусна брада, с която донякъде да прикрия значително по-тъмния си тен. Явно тукашните жители рядко напускаха това равнище, осветено с изкуствена светлина. Помъчих се да поизцапам и поизмачкам дрехите си, но и това не помогна. Всички продължаваха да ме стрелкат с подозрителни погледи. Понякога дори проявяваха враждебност, подхвърляха подире ми остри забележки на не особено елегантния жаргон на града. Едва след като я попитах, Сандра ми разясни причината за тяхното неблагоразположение.

— Седни и погледни тук! — Тя застана зад гърба ми и поднесе пред очите ми един от нейните театрални реквизити — огледалце в стилна, имитираща дърво рамка. После притисна дясната си буза до лицето ми и отметна назад кичура коса от слепоочието ми. Погледнах нашите лица в огледалото и всичко ми стана ясно.

Откакто се бях върнал, не бях чувствувал нужда да се гледам в огледало, понеже използвах автомати за подстригване и бръснене. Нещо повече, не бях взел огледало и в подръчния си багаж, когато напускахме „Хелиос“. Господи, колко отдавна не бях виждал собственото си лице! В паметта ми то си беше останало същото, каквото беше преди отлитането ми. С Йетта често заставахме пред голямото огледало във фоайето на консерваторията, когато отивах да я взема след уроците й. Гледахме лицата си и се радвахме — лика-прилика, млади, с гладка кожа… А после, колкото пъти поглеждах снимката на Йетта, въображението ми рисуваше и моя образ и нейния, все така млад, какъвто беше нейният на снимката. Времето, което нямаше власт над любимото лице на фотографията — и както се надявах, на живота също, не беше подминало безнаказано мен. Как наивно бях забравил този факт!

Сега, като гледах абсолютно непромененото момичешко лице, притиснато до моето в тесния овал на огледалцето, почувствувах странен неприятен спазъм на сърцето си. Значи, аз съм този мъж с посивели коси над слепоочията, с гъста мрежа от бръчки около очите, с натежали клепачи и угаснал поглед… Да, такъв се бях върнал от пътешествието, в което така поривисто се бях устремил, сякаш то беше единственият ми шанс за върховно удовлетворение. Такъв исках да предложа себе си на момичето, оставило заради мен завинаги всичко — своите близки, своя дом, своето време, — за да се срещне тук с мен, за да ме очаква във всяко време, когато и да се завърна…