Януш Зайдел - Цилиндърът на ван Троф

Изпълни ме вълна от благодарност към това дребно, тъмнокосо момиче с детински бедра и вече недетински гърди. Не мислех дали е Йетта или само Сандра, притежаваща по необясним начин всички нейни физически белези. Обърнах се към нея и силно я прегърнах. Огледалцето падна от ръката й на пода и се разпръсна на няколко парчета. Беше направено от истинско старо стъкло…

— Ще трябва да бъдеш по-внимателен — легнала до мен на пода, Сандра се надигна на лакът. — Започваш да приличаш на згред, а тук тях не ги обичат. Но аз те искам такъв. Ти трябва да изглеждаш като истински космак, със звезда и с това… — Тя посочи бластера до мен. — Трябва да ги виждат от пръв поглед, иначе може да те пребият: згредите си знаят, че като им дойде времето, трябва да напуснат центъра. Винаги е било така.

Аз я притиснах до себе си:

— Не винаги, но това не е важно. Бъди с мен, докато искаш.

— Ще бъда винаги. Защото ти си различен, не приличаш на другите хора. Ти си истински космак, не си манипулиран и аз ще имам от тебе дъщеря. Ще имам, нали? — В гласа й звучеше молба и надежда.

— Какво значи „манипулиран“? — Гледах удивен нейните влажни, зеленикави очи.

— Всички мъже са манипулирани, имат доминиращ игрек в хромозомите си и затова се раждат само момчета.

— Откъде ги знаеш тези неща?

— От училището.

— Какво училище?

— Има само едно училище… На Тес.

— Той доцент ли е?

— Не. Той е много стар згред. Той проповядва истината. На всеки, който иска.

— Тук, в града ли?

— Да, но на него никой няма да му направи зло. Той е софофил.

— Философ, искаш да кажеш — засмях се аз.

— Не, софофил. Философите са били много и всеки е говорил различни неща. А Тес е единствен и говори истината. Една единствена за всички.

— Ще ме заведеш ли при него?

— Да. Но… Нали ще имам дъщеря? И син… И той също няма да бъде манипулиран. Но най-напред дъщеря…

— Много ли искаш?

— Че коя жена не иска!

— Защо?

— Ами… защото… това става толкова трудно… Рядко се случва. На момичетата им е добре в града. За момчетата е лошо, много по-лошо…

— Но нали… нали по-късно и мъжете, и жените са принудени да напуснат града?

— Какво от това? Такъв е животът. Още по-късно пък всички умират. Значи ли, че за това трябва изобщо да не искат да живеят?

Не намерих какво да й отговоря. Съществуваше ли някаква логична обосновка да желаеш да живееш и да създаваш живот в дори най-безнадеждните условия?… Но съзнанието за липсата на обществени перспективи не изключва волята за живот на отделните единици.

— Какво друго си научила от Тес? — попитах след малко.

— Истината за всичко. Че ще минат три поколения и на Земята почти няма да останат хора, нито пък доценти. А след това ще долетят космаците. Който ги дочака, ще бъде щастлив.

— Откъде ще долетят те? От Луната ли?

— Не. На Луната са лунаците. Те са лоши. Космаците са далече в небето…

Следващия ден помолих Сандра да ме заведе при Тес. Облякох пак своя комбинезон със звезда на гърдите и тръгнахме към долните равнища. През лабиринта на улиците достигнахме до солидна сграда, пред която стоеше тълпа мъже. Сандра се приближи сама и размени с тях няколко думи. Един мъж ме повика с ръка, после ме поведе в сградата. Там ме предаде на друг, който беше въоръжен с непознато за мен оръжие. Пазачът ми нареди да вървя пред него. Тръгнахме по пустите коридори, пресякохме няколко празни помещения, а когато се изправихме пред една голяма, двукрила врата, той мина пред мен.

— Дай! — Пазачът посочи към бластера ми. — После ще ти го върна.

Поколебах се, но му дадох оръжието си. Той го пъхна под колана си и отвори вратата. Каза някому нещо. Постояхме още малко пред вратата, след което пазачът ме пропусна да вляза. Той самият остана навън. Посрещна ме мургаво момче с мулатски черти. Гледаше ме любопитно.

— Учителят те чака, космако! — изрече мулатът почтително.

Тръгнах подире му през голямата зала, чиито стени бяха покрити с рафтове с книги.

Зад следващата врата се намираше неголяма стая. В светлината на стилния лампион в дъното съзрях Тес. Беше дребен, съсухрен старец с жълтеникаво лице под рядката бяла коса. Полуседеше-полулежеше на разхвърляните по дебелия килим възглавници. Гледаше ме и леко клатеше глава. До него имаше няколко книги.

— Добре дошъл, космако! Бях сигурен, че скоро ще дойдеш при мен. — Гласът му беше неочаквано звучен за възрастта и вида му. — Можеш да си отидеш, Пим! — обърна се той към мулата. — И нека никой не ни безпокои!