Евгений Замятин - Ние

Но за щастие между мен и дивия зелен океан е стъклото на Стената. О, колко велика е божествено-ограничаващата мъдрост на стените и преградите! Това е може би най-великото от всички изобретения. Човекът е престанал да бъде див звяр едва тогава, когато е построил първата стена. Човекът е престанал да бъде див човек едва тогава, когато построихме Зелената Стена, когато с тази Стена изолирахме своя съвършен машинен свят — от неразумния безобразен свят на дървета, птици, животни…

През стъклото насреща ми — мътно, неясно — тъпата муцуна на някакъв звяр, жълти очи, упорито повтарящи една и съща, неясна за мен мисъл. Дълго се гледахме един друг в очите — в тези кладенци от света на повърхността към другия, подмолния. И у мен се раздвижи мисъл: „Ами ако този, жълтоокият, в своята нелепа, мръсна купчина листа, в неизчисления си живот — е по-щастлив от нас?“

Махнах с ръка, жълтите очи премигнаха, отдръпнаха се, изчезнаха в листака. Жалко животинче! Какъв абсурд: то — да е по-щастливо от нас! Виж, по-щастливо от мен — да; но нали аз съм изключение, аз съм болен.

Пък и… Вече виждам тъмночервените стени на Древния Дом — и милата сраснала се уста на старицата — тичам към нея презглава:

— Тук ли е тя?

Сраснатата уста се отваря бавно:

— Коя — тя?

— Как коя? I, разбира се… С която идвахме заедно — с авиолета…

— Ааа, да, да… Точно тъй.

Лъчите-бръчки около устните, лукави лъчи от жълтите очи, проникващи навътре в мен — все по-дълбоко… И накрая:

— Е, добре… тук е, преди малко дойде.

Тук е. Видях: до краката на старицата — избуял сребристо-горчив пелин (дворът на Древния Дом също е музей, грижливо го пазят в предисторическия му вид), пелинът протяга стрък към ръката на старицата, тя го гали, на коленете й — жълто слънчево петно. И за миг: аз, слънцето, старицата, пелинът, жълтите очи — всички сме едно цяло, здраво свързани с някакви жилки, а по жилките тече обща, буйна, великолепна кръв…

Сега ме е срам да го напиша, но обещах да бъда докрай откровен в записките си. Та тъй: наведох се — и целунах сраснатата, мека, мъхеста уста. Старицата се избърса с длан, засмя се…

На бегом през познатите тесни, кънтящи стаи — кой знае защо, направо там, в спалнята. Вече пред вратата, хванах дръжката — и изведнъж: „Ами ако не е сама?“ Спрях, ослушах се. Но чувах само: наблизо биеше — не у мен, а някъде около мен — сърцето ми.

Влязох. Широко, гладко оправено легло. Огледало. Още едно огледало, вградено във вратичката на шкафа, а в ключалката — ключ със старинна халка. И няма никого.

Тихичко я повиках:

— I! Тук ли си? — И още по-тихо, със затворени очи, без да дишам — сякаш вече стоях на колене пред нея: — I! Мила!

Тихо. Само в бялото корито на чешмата припряно капе вода. Не мога да обясня защо, но това ми беше неприятно; завъртях здраво крана, излязох. Тук я няма: ясно. Значи е в някой друг „апартамент“. Изтичах надолу по широкото полутъмно стълбище, бутнах една врата, друга, трета: заключено. Навсякъде бе заключено освен онзи „наш“ апартамент, но там нямаше никого.

Въпреки това — отново се върнах, не зная защо. Вървях бавно, с усилие — подметките ми изведнъж станаха чугунени. Помня, че си помислих: „Не е вярно, че силата на тежестта е константна. Следователно всичките ми формули — —“

В този момент — взрив: долу хлопна врата, някой бързо изтрополи по плочите. Аз — отново лек, свръхлек — се втурнах към перилата — да се наведа и в една дума, в един вик: „Ти!“ — да изкажа всичко…

И изтръпнах: долу — вписана в тъмния квадрат на сянката от рамката на прозореца, размахала розовите си криле-уши, бързаше главата на S.

Светкавично — само един гол извод, без предположения (не ги знам и сега): „Не бива — за нищо на света — да ме види.“

И на пръсти, притиснат към стената, се плъзнах нагоре към незаключения апартамент.

За секунда спрях пред вратата. Онзи — тежко крачи нагоре, насам. Само вратата! Умолявах вратата, но тя е дървена: изскърца, изпищя. Като вихър през нея — зелено, червено, жълтият Буда — и съм пред огледалната вратичка на шкафа: бледото ми лице, ослушващи се очи, устни… Чувам — през шума на кръвта си — вратата отново изскърца… Това е той, той.

Хванах ключа на вратичката — и ето, халката се поклаща. Това ми напомня нещо — отново мигновен, гол, без предположения извод — по-точно част от него: „Онзи път — —“ Бързо открехвам шкафа — вътре съм, в тъмното, затварям плътно вратичката. Крачка — и подът под краката ми се люшна. Бавно, меко се заспусках някъде надолу, пред очите ми притъмня, умрях.