Евгений Замятин - Ние

Логически дебри

Рани и пластир

Никога повече

Вчера легнах — и веднага потънах на дъното на съня — като преобърнал се, натоварен догоре кораб. Огромна маса от непроницаема, поклащаща се зелена вода. И ето, бавно изплавам от дъното и някъде по средата на глъбините отварям очи: моята стая, още е зеленикаво, застинало утро. Върху огледалната вратичка на шкафа — слънчево петно — в очите ми. Пречи ми да изпълня добросъвестно установените от Скрижалите часове за сън. Най-добре ще е да отворя шкафа. Но целият съм като в паяжина, и на очите ми — паяжина, нямам сили да се надигна…

Все пак станах, отворих — и изведнъж зад огледалната вратичка между роклите се появи I — цялата розова. Толкова свикнах вече с невероятното, че доколкото си спомням, дори не се учудих, за нищо не я попитах: мигом в шкафа, затворих след себе си огледалната вратичка — и задъхано, бързо, сляпо, жадно се съединих с I. Както сега виждам: през пролуката на вратичката — остър слънчев лъч се пречупва като мълния на пода, по стената на шкафа, по-нагоре и ето, жестокото блестящо острие пада върху отметнатата открита шия на I… и това бе толкова страшно, че не издържах, извиках — и още веднъж отворих очи.

Моята стая. Зеленикавото, все още застинало утро. На вратичката на шкафа — слънчево петно. В леглото съм. Сън е било. Но сърцето още се блъска буйно, подскача, бие, болят ме пръстите, коленете. Това — наистина беше. И не зная сега: кое е сън и кое — действителност; ирационалните величини изникват от здравото, познатото, триизмерното и вместо твърдите шлифовани плоскости — наоколо нещо грапаво, космато…

До звънеца е още далеч. Лежа, мисля — и се размотава извънредно странна логическа верига.

На всяко уравнение, на всяка формула в света на повърхността отговаря крива или тяло. Но ние не познаваме телата, съответствуващи на ирационалните формули, на моя √–1 — никога не сме ги виждали… Ужасното е, че тези тела — невидими — съществуват, непременно, неизбежно трябва да ги има: защото в математиката като на екран минават пред нас причудливите им бодливи сенки — ирационалните формули; и математиката, и смъртта — никога не грешат. Дори да не виждаме тези тела на повърхността, в нашия свят, за тях със сигурност е отреден цял огромен свят там, под повърхността…

Скочих, без да дочакам звънеца, и затичах из стаята. Моята математика — единственият досега здрав и непоклатим остров в целия ми преобърнал се живот — също се откъсна, понесе се, завъртя се. Излиза, че тази нелепа „душа“ е също тъй реална както моята юнифа, както ботушите ми — макар че не ги виждам сега (те са зад огледалната вратичка на шкафа), така ли? И щом ботушите не са болест, защо „душата“ да е болест?

Търсех и не намирах изход от дивите логически дебри. Същият непроходим и страшен лес като онзи — отвъд Зелената Стена — и също такива необикновени, невиждани, говорещи без думи същества. Струваше ми се — през някакво дебело стъкло виждам: нещо безкрайно огромно и същевременно безкрайно малко, скорпионнобразно, със скрито, но през цялото време усещано минус-жило: √–1… А може би това е тъкмо моята „душа“, подобна на легендарния скорпион на древните, които доброволно са се жилили с всичко онова, което…

Звънец. Денят. Всичко това, без да умре или изчезне — само е прикрито от дневната светлина; както видимите предмети, без да умират, са скрити нощем в тъма. В главата ми — лека, трептяща мъгла. През мъглата — дълги, стъклени маси; кръгли глави, дъвчещи бавно, мълчаливо, в такт. Някъде отвъд мъглата потраква метроном и в ритъма на тази познато-гальовна музика машинално, заедно с всички, броя до петдесет: петдесет узаконени дъвкателни движения за всяка хапка. И като си тактувам, слизам долу, отмятам името си в книгата на излизащите — както всички. Но чувствувам: живея отделно от тях, сам, ограден с мека, заглушаваща звуците стена, и зад тази стена е моят свят…

Но въпросът е: ако е само мой, защо трябва да присъствува в тези записки? Нима са нужни тук тези нелепи „сънища“, шкафове, безкрайни коридори? С прискърбие виждам, че вместо стройна и строго математическа поема в чест на Всеобщата Държава — при мен се получава някакъв приключенски фантастичен роман. Ах, ако наистина беше само роман, а не днешният ми, пълен с хиксове, с √–1 и падения живот.

Впрочем може да е за добро. Най-вероятно е вие, непознати мои читатели, да сте деца в сравнение с нас (ние сме отгледани от Всеобщата Държава — следователно сме достигнали най-високите възможни за човека върхове). И като децата — ще погълнете без съпротива горчилката, която ще ви налея, само ако е грижливо напоена с гъст приключенски сироп…