Евгений Замятин - Ние

ВЕЧЕРТА:

Познато ли ви е това чувство: когато летиш с авиолета нагоре по синята спирала, илюминаторът е отворен, вятърът свири в лицето — земята я няма, забравяш я, земята е тъй далече от теб — като Сатурн, Юпитер, Венера? Така живея сега, в лицето ми — вятър, забравих за земята, забравих милата розова О. Но земята все пак съществува, рано или късно — трябва да се приземя на нея и просто си затварям очите пред деня, срещу който в Сексуалната ми Таблица стои нейното име — О–90…

Тази вечер далечната земя напомни за себе си.

За да изпълня предписанието на лекаря (аз искрено, искрено искам да оздравея), цели два часа бродих по стъклените праволинейни пустини на булевардите. Всички според Скрижалите бяха в аудиториумите, единствено аз… Всъщност това бе противоестествена гледка: представете си човешки пръст, отрязан от цялото, от ръката — отделен човешки пръст, който, подскачайки, тича приведен по стъкления тротоар. Този пръст съм аз. И най-странното, най-противоестественото от всичко е, че на пръста изобщо не му се иска да бъде на ръката, да бъде с другите: или — ей така, сам, или… Е, да, нямам какво да крия повече: или двамата с нея — с онази, като отново преливам в нея целия себе си — през рамото й, през сплетените пръсти на ръцете…

Върнах се вкъщи, когато слънцето вече залязваше. Вечерна розова пепел — по стъклото на стените, върху златната игла на акумулаторната кула, по гласовете и усмивките на идващите насреща номера. Не е ли странно: залязващите слънчеви лъчи падат под същия ъгъл, както и изгряващите сутрин, а всичко е съвсем различно, друго е това розово — сега е много тихо, леко горчиво, а сутринта — пак ще бъде звънко, пенливо.

Долу, във вестибюла, изпод купчината покрити с розова пепел пликове — Ю, контрольорката, измъкна и ми подаде някакво писмо. Повтарям: това е много почтена жена и съм сигурен, че има най-добри чувства към мен.

И все пак винаги когато видя тия увиснали бузи, подобни на рибешки хриле, кой знае защо, ми става неприятно.

Ю ми подаде писмото с кокалестата си ръка и въздъхна. Но тази въздишка само леко разклати завесата, която ме отделяше от света: целият бях проекция върху потрепващия в ръцете ми плик, в който — не се съмнявах — имаше писмо от I.

Тук — втора въздишка, толкова явна, подчертана с две черти, че се откъснах от плика — и видях: между хрилете, през свенливите жалузи на сведените очи — нежна, обгръщаща, заслепяваща усмивка. И след нея:

— Ах, горкият — въздишка с три черти и едва забележимо кимване към писмото (тя, естествено, бе задължена да знае съдържанието му).

— Не, наистина… Но защо?

— Не, не, скъпи мой: аз ви познавам по-добре от самия вас. Отдавна ви наблюдавам — и виждам: до вас в живота ръка за ръка трябва да върви някой, който много да е преживял…

Чувствувам: целият съм облепен с усмивката й — това е пластир върху раните, с които сега ще ме покрие потрепващото в ръцете ми писмо. И накрая — през свенливите жалузи — съвсем тихо:

— Ще помисля, скъпи, ще помисля. И бъдете спокоен: ако почувствувам в себе си достатъчно сили — не, не, трябва първо да помисля…

Велики Благодетелю! Нима ми е съдено… нима тя иска да каже, че — —

Очите ми се премрежват — хиляди синусоиди, писмото подскача в ръцете ми. Приближавам се до стената, където е по-светло. От залязващото слънце — по мен, по пода, по ръцете ми, по писмото се сипе все по-гъста тъмнорозова, печална пепел.

Пликът е разкъсан — по-скоро подписът! — и рана — това не е I, това е… О. И още една рана: долу, в десния ъгъл на листчето — размазано петно — тук е капнала… Не понасям петната — все едно от мастило ли са или от… все едно от какво. И зная — по-рано просто щеше да ми е неприятно, дразнещо очите — това противно петно. А защо сега сивичкото петънце е като облак и от него ти става все по-оловно, все по-тъмно? Нима е пак „душата“?

ПИСМОТО:

„Вие знаете… или може би не знаете — не мога да пиша както трябва — все едно: сега вече знаете, че без вас за мен няма да има нито ден, нито утро, нито пролет. Защото R за мен е само… но това не ви интересува. Във всеки случай съм му много благодарна: сама, без него, тези дни — не зная какво бих… През тези дни и нощи преживях десет или може би двайсет години. И сякаш стаята ми не е четириъгълна, а кръгла и без край — кръгом, кръгом и все едно и също, и никъде никакви врати.

Не мога без вас — защото ви обичам. Защото виждам, разбирам: сега никой, никой на света не ви е нужен освен онази, другата, и — разбирате ли: тъкмо защото ви обичам, аз трябва — —