Евгений Замятин - Ние

— Виждате ли… как да ви… Нали сте математик?

— Да.

— Вземете някаква плоскост, повърхност, ето това огледало например. На повърхността сме ние с вас, ето — виждате ли, примижаваме срещу слънцето и тази синя електрическа искра в тръбичката, и ей там — мярва се сянката на авиолет. Само на повърхността, само за миг. Но представете си — тази непроницаема повърхност изведнъж се е размекнала от някакъв вътрешен огън и вече нищо не се плъзга по нея, а прониква навътре, натам, в този огледален свят, където ние като деца с любопитство сме надничали — децата изобщо не са така глупави, уверявам ви. Плоскостта е станала обем, тяло, свят и вътре в огледалото — вътре във вас — слънцето, и вихърът от винта на авиолета, и вашите треперещи устни, и още нечии. Разбирате ли — студеното огледало отразява, отхвърля, а това — всмуква, и от всичко остава следа — навеки. Зървате едва забележима бръчица върху нечие лице — и тя вече завинати е във вас; чувате веднъж: в тишината пада капка — и сега отново я чувате…

— Да, да, точно така… — Хванах го за ръката. И сега чувах: от крана на чешмата — в тишината бавно капят капки. И това се бе запечатало мен — завинаги. — Но все пак откъде-накъде изведнъж — душа? Нямах, нямах — и изведнъж… Защо другите нямат, а аз…

Още по-здраво се вкопчих в тънката ръка: страх ме беше да не изгубя спасителния пояс.

— Защо ли? А защо нямаме пера, криле — само раменни кости, само основи за криле? Защото крилете вече не са ни нужни — имаме авиолети, крилете само биха ни пречили. Те са, за да летиш, а ние вече нямаме закъде: ние долетяхме, пристигнахме, нали?

Объркано кимнах. Той ме погледна, разсмя се остро, ланцетно. Онзи, другият, чу, тромаво изтрополя от своя кабинет, с поглед сякаш вдигна на рога моя тънък доктор, мен също.

— Какво има? Как така душа? Душа ли, казвате? По дяволите! Така скоро и до холера ще стигнем. Аз ви казвах (тънкият бе вдигнат на рога), казвах ви: всякаква там фантазия трябва… На всички… Да се оперира фантазията. Само хирургията, само ножът…

Той надяна огромни рентгенови очила, дълго ме обикаля и се вглежда през черепа — в мозъка ми, записва нещо в бележника си…

— Крайно, крайно интересно! Слушайте: не бихте ли се съгласили… да ви спиртосаме? За Всеобщата Държава това би било извънредно… това би ни помогнало да предотвратим епидемията… Ако нямате, разбира се, особени причини…

— Знаете ли — каза другият, — номер Д петстотин и три е един от създателите на ИНТЕГРАЛА и съм сигурен — това би нарушило…

— Ааа — измуча онзи и затрополя обратно към кабинета си. Останахме двамата. Хартиената ръка леко, гальовно ме докосна, лицето-профил се приближи плътно до моето; той прошепна:

— Ще ви кажа на четири очи — не сте само вие. Моят колега не случайно говори за епидемия. Спомнете си, не сте ли забелязвали у някой друг нещо подобно, много близко… — Той внимателно ме погледна. За какво намеква — за кого? Нима — —

— Слушайте… — Скочих от стола. Но той вече заговори на висок глас:

— … А против безсъние, против тези ваши сънища — мога да ви посъветвам едно: ходете повече пеш. Ето, още утре сутринта вземете да се разходите… защо не и до Древния Дом.

Той отново ме убоде с очи, тънко се усмихна. И ми се стори: съвсем ясно видях увитата в тънката тъкан на тази усмивка дума — буква — име, единственото име… Или това отново е само фантазия?

Едва дочаках да ми напише удостоверението, че съм болен (за днес и утре), още веднъж му стиснах здраво ръка и мълком изтичах навън.

Сърцето — леко и бързо като авиолет, ме носи, издига ме нагоре. Знаех: утре ме чака радост. Каква?

Конспект:

През стъклото

Умрях

Коридорите

Безкрайно съм объркан. Вчера, в момента, когато мислех, че вече всичко е разплетено и всички хиксове са намерени — в моето уравнение се появиха нови неизвестни.

Координатите на цялата тази история, разбира се, се пресичат в Древния Дом. От тази точка тръгват осите на всички X, Y и Z, върху които от известно време за мен се крепи целият свят. Вървях пеш по оста X (булевард 59) към началото на координатите. У мен — като пъстра вихрушка — вчерашното: обърнатите наопаки сгради и хора, мъчително-чуждите ръце, блестящите ножици, остро капещите капки от чешмата — това беше, вече беше веднъж. И разкъсвайки плътта ми, всичко това стремително се върти там — под разтопената от огъня повърхност, където е „душата“.

За да изпълня предписанието на лекаря, нарочно избрах пътя не по хипотенузата, а по двата катета. И ето го вече втория катет, обиколния път до подножието на Зелената Стена. От необхватния с поглед зелен океан зад Стената към мен се носеше невиждана вълна от корени, цветя, клони, листа — надигна се — сега ще ме блъсне и от човек — най-тънкия и точен механизъм — ще се превърна в…