Евгений Замятин - Ние

Така е: аз, истинският, не исках. И все пак: с какви думи да й го кажа. Как да й обясня, че желязото не искаше, но законът е неизбежен, точен — —

О вдигна лице от възглавниците и без да отваря очи, каза:

— Излезте. — Но от сълзите й се чу „излетте“ и, кой знае защо, запомних и тази нелепа подробност.

Целият пронизан от студ, вцепенен, излязох в коридора. Там, зад стъклото — лека, едва забележима мъгла. Но нощес тя сигурно отново ще се спусне, ще ни обгърне отвсякъде. А какво ще стане след нощта?

О мълчаливо се плъзна покрай мен към асансьора, вратата се захлопна.

— Една минутка — викнах: стана ми страшно.

Но асансьорът вече бучеше надолу, надолу, надолу…

Тя ми отне R.

Тя ми отне О.

И все пак, и все пак.

Конспект:

Камбаната

Огледалното море

Съдено ми е вечно да горя

Едва влязох в хелинга, където се строи ИНТЕГРАЛЪТ, и насреща ми — Вторият Строител. Лицето му както винаги: кръгло, бяло, фаянсово — чинийка, и говори, сякаш поднася на чинийката нещо страшно вкусно:

— Ей, на̀, разболяхте се, ваша милост, и вчера без вас, без началството, тъй да се каже — произшествие.

— Произшествие?

— Ами да! Звънецът удари, свършихме, тръгнахме да излизаме от хелинга — и представете си: дежурният залови неномериран човек. Как се е промъкнал — умът ми не го побира. Отведоха го в Операционната. Там сиромахът ще си каже как и защо (усмивка — апетитна…)…

В Операционната работят нашите най-добри и опитни лекари под непосредственото ръководство на самия Благодетел. Там има разни уреди и най-вече там е знаменитата Газова Камбана. Това е всъщност стар училищен опит: под стъкления похлупак пускат мишка; разреждат постепенно въздуха под похлупака с помощта на въздушна помпа… И тъй нататък. Само че, разбира се. Газовата Камбана е значително по-съвършен апарат — използуват се различни газове и после — това вече не е издевателство над малкото беззащитно животинче, а се прави с възвишена цел — грижа за безопасността на Всеобщата Държава, с други думи, за щастието на милионите. Преди около петстотин години, когато Операционната едва започвала да функционира, се намерили глупаци, които я сравнявали с древната инквизиция, но това е нелепо — все едно да сравниш хирурга, който прави трахеотомия, с разбойника от широкия друм: и двамата държат нож в ръцете си, и двамата прерязват гърлото на жив човек. И все пак единият е благодетел, а другият — престъпник, единият е със знак +, другият — със знак — …

Всичко това — много ясно, за секунда, за едно завъртане на логическата машина, а после зъбците веднага захванаха минуса — и ето, на повърхността е вече друго: халката на шкафа още се поклаща. Вратата очевидно само е хлопнала — а нея, I, вече я няма: изчезнала е. Това машината изобщо не можеше да го смели. Сън? Но аз и сега чувствувам: непозната сладка болка в дясното рамо — тя е притисната към дясното ми рамо, I — до мен, в мъглата. „Ти обичаш ли мъглата?“ Да, и мъглата… всичко обичам и всичко е гъвкаво, ново, удивително, всичко е чудесно…

— Всичко е чудесно — казах на глас.

— Чудесно? — кръгло се ококориха фаянсовите очи. — Тоест какво му е чудесното? Щом този, неномерираният, се е изхитрил… тогава те са навсякъде, наоколо, през цялото време, те са тук, те са — около ИНТЕГРАЛА, те…

— Но кои те?

— Знам ли кои? Но ги усещам, разбирате ли? През цялото време.

— А чухте ли: изобретили май някаква операция — изрязват фантазията? (Тези дни наистина чувах нещо такова.)

— Да, знам. Но какво общо има това?

— Ами на ваше място бих отишъл и помолил да ми направят тази операция.

Върху чинийката се появи нещо лимоненокисело. Милият — обиди го далечният намек, че той може би има фантазия… Впрочем: преди седмица аз също навярно бих се обидил. А сега — сега не: защото зная, че има нещо такова у мен — болен съм. И зная още — не искам да оздравея. Не искам, и това е. Изкачихме се по стъклените стъпала. Всичко — долу под нас — като на длан…

Вие, които четете тези записки — каквито и да сте, — над вас грее слънце. И ако някога сте боледували от моята болест, сигурно знаете какво е — какво може да бъде — слънцето сутрин, виждали сте това розово, прозрачно, топло злато. И самият въздух — леко розов, и всичко е просмукано с нежната слънчева кръв, всичко е живо: живи са и до един се усмихват хората. Може след час всичко да изчезне, може след час да изтече розовата кръв, но засега е — живо. И аз виждам: пулсират, преливат се стъклените сокове на ИНТЕГРАЛА; виждам: ИНТЕГРАЛЪТ мисли за великото си и страшно бъдеще, за тежкия товар на неизбежното щастие, което той ще понесе натам, нагоре, към вас, незнайни, към вас, дето вечно търсите и никога не намирате. Ще намерите, ще бъдете щастливи — длъжни сте да бъдете щастливи и не ви остава да чакате дълго.