Евгений Замятин - Ние

Ето как разсъждавах: от отделната част към цялото; отделната част бе R–13, величественото цяло — нашият Институт на Държавните Поети и Писатели. Мислех си: как е могла да не се натрапва на древните цялата нелепост на тяхната литература и поезия. Огромната великолепна сила на художественото слово направо е отивала на вятъра. Просто смешно: всеки пишел каквото му дойде наум. Също като смешното и нелепо море на древните, което денонощно се удряло тъпо в брега и скритите във вълните му силиони килограмометри отивали само за подгряване чувствата на влюбените. Ние превърнахме в електричество влюбения шепот на вълните и в домашно животно — бесния разпенен звяр: по същия начин у нас е опитомена и оседлана дивата някога стихия на поезията. Сега тя вече не е нехайна славеева песен: поезията е държавна служба, поезията е полезност.

Нашите знаменити „Математически Нони“: нима в училище щяхме да обикнем без тях така искрено и нежно четирите правила на аритметиката? А „Шиповете“ — това е класически образ: Пазителите са шиповете на розата, които охраняват нежното Държавно Цвете от груби ръце… Чие каменно сърце ще остане равнодушно при вида на невинните детски устица, бърборещи като молитва: „Хлапакът сграбчи розата с ръка. Но шип стоманен го убоде с игла, злосторникът — ох, ох — търчи дома“, и тъй нататък? А „Всекидневни оди за Благодетеля“? Кой, след като ги прочете, няма да се преклони набожно пред самоотвержения труд на този пръв номер сред номерата? А страшните червени „Цветя на Съдебните присъди“? А безсмъртната трагедия „Закъснелият за работа“? А настолната книга „Станси за половата хигиена“?

Животът — в цялата му сложност и красота — навеки е излят в златото на думите.

Нашите поети вече не витаят във висините: спуснаха се на земята; те вървят в крак с нас под строгия механичен марш на Музикалния Завод; вдъхновяват ги утринният шум от електрическите четки за зъби и страховитото пращене на искрите в Машината на Благодетеля, величественото ехо от Химна на Всеобщата Държава и интимният звън на сияйно-кристалната ваза на нощта, вълнуващият пукот на падащите щори, веселите гласове от най-новата готварска книга, едва чутият шепот на уличните мембрани.

Нашите богове са тук, с нас — в Бюрото, в кухнята, в работилницата, в клозета; боговете станаха като нас: ерго, ние станахме богове. И при вас, незнайни мои чуждопланетни читатели, и при вас ще дойдем, за да направим живота ви божествено-разумен и точен като нашия…

Конспект:

Мъгла

Ти

Абсолютно нелепо произшествие

Призори се събудих — пред очите ми непоклатим розов небосвод. Всичко е хубаво, кръгло. Довечера ще дойде О. Явно вече съм здрав. Усмихнах се, заспах.

Утринният звънец — ставам — и съвсем друго: през стъклото на тавана, стените, навсякъде, от край до край — мъгла. Луди облаци, все повече натежават — и все по-бързо, все по-близо, и вече няма граници между земята и небето, всичко лети, стапя се, пада, няма за какво да се хванеш. Няма вече сгради: стъклените стени са се разтворили в мъглата като кристалчета сол във вода. Ако погледнеш от тротоара — тъмните фигури на хората по домовете са като дисперсни частици във фантастичен млечен разтвор — утаени долу, но и по-нагоре, още по-високо — на десетия етаж. И всичко дими — може би някакъв беззвучно бушуващ пожар.

Точно в 11,45: нарочно погледнах часовника — за да се хвана за цифрите — дано те ме спасят.

В 11,45, преди да тръгна за редовните занимания с физически труд, съгласно Часовите Скрижали, се отбих в стаята си. Внезапно — телефонен звън, глас — дълга, бавна игла в сърцето:

— Аха, вкъщи ли сте? Много се радвам. Чакайте ме на ъгъла. Ще идем… ще видите къде.

— Чудесно знаете, че сега тръгвам за работа.

— Чудесно знаете, че ще постъпите така, както ви казвам. Довиждане. До след две минути…

След две минути стоях на ъгъла. Трябваше да й покажа, че не тя, а Всеобщата Държава има власт над мен. „Така, както ви казвам…“ Колко е сигурна: усеща се по гласа й. Нищо, сега ще се разберем веднъж завинаги…

Сиви, изтъкани от влажна мъгла юнифи се мярваха за секунда край мен и тайнствено се разтваряха в мъглата. Не се откъсвах от часовника, бях остра, трепереща секундарна стрелка. Осем, десет минути… Дванайсет без три, без две…

Разбира се. Вече закъснях за работа. Как я мразя. Но нали трябваше да й покажа…

На ъгъла, в бялата мъгла — кръв — разрез с остър нож — устни.