Евгений Замятин - Ние

Когато R–13 влезе, бях напълно спокоен и нормален. С искрено възхищение започнах да му говоря, че великолепно е успял да пресъздаде в хорей присъдата и че тъкмо неговите стихове съсякоха, унищожиха онзи безумец.

— … Нещо повече: ако трябваше да начертая схема на Машината на Благодетеля, непременно, непременно бих нанесъл на този чертеж вашите стихове — казах в заключение.

Но виждам: очите на R стават матови, устните му посивяват.

— Какво ви е?

— Какво, какво?… Просто ми омръзна: всички наоколо — присъдата, та присъдата. Не искам да чувам повече за това, и толкоз. Не искам!

Той се намуси, потърка тила си — това свое куфарче със странен, непознат за мен багаж. Пауза. Ето, намери нещо в куфарчето, измъкна го, заразгръща го, разгърна го — смехът отново лакира очите му, той скочи.

— А виж, за вашия ИНТЕГРАЛ пиша нещо… това — да! Това вече — да!

Предишният е: устните примляскват, пръскат слюнки, думите бликат като фонтан.

— Спомнете си („п“ — фонтан) — древната легенда за рая… Това е за нас, за днешната ни действителност. Да! Помислете само. На онези двамата в рая им бил предоставен избор: или щастие без свобода — или свобода без щастие; трето няма. Те, глупаците, избрали свободата — и какво: ясно — после векове наред мечтали за оковите си. За оковите — разбирате ли за какво е прословутата мирова скръб. Векове! И едва ние прозряхме как да си върнем щастието… Не, чуйте по-нататък, по-нататък! Древният Бог и ние сме редом, на една маса. Да! Ние помогнахме на Бога окончателно да победи дявола — нали той, змията злорада, подтикнал хората да нарушат забраната и да вкусят пагубната свобода. А ние с ботуша по главата — прррас! И готово: пак е рай. Отново сме простодушни и невинни като Адам и Ева. Никакви неразбории — добро, зло: всичко е много просто, райски, детски просто. Благодетелят, Машината, Кубът, Газовата Камбана, Пазителите — това е добро, това е величествено, прекрасно, благородно, възвишено, кристалночисто… Защото то пази нашата не-свобода — тоест нашето щастие. Древните, разбира се, биха почнали да умуват, да си блъскат главите — етика, неетика… Ето, представете си такава една райска поемка, а? При това с най-сериозен тон… Как ви се вижда, а?

Е, как може да ми се вижда. Помня, че си помислих: „Такава нелепа, асиметрична външност — а умът му е на място.“ Затова ми е толкова близък — на истинския мен (все пак смятам предишния себе си за истински, а всичко сегашно — разбира се, е само болест).

R явно го прочете в погледа ми, прегърна ме през раменете и прихна да се смее.

— Ах, вие… Адам! Да, между другото, по повод на Ева…

Той порови в джоба си, измъкна бележник, прелисти го.

— Вдругиден… не: след два дни — О има розов талон за вас. А вие? Както преди ли? Искате ли тя…

— Да, разбира се.

— Ще й предам. Защото, да ви кажа, тя се стеснява… Ама че история! С мен тя само тъй, по розовия талон, а вас… Не казвате обаче, че някой четвърти се е вмъкнал в нашия триъгълник. Кой е той — покайте се, грешнико, хайде!

Сякаш вятър вдигна някаква завеса и — шумоленето на коприната, зелената бутилка, устните… И без никакъв повод, съвсем не намясто — изстрелях (защо ли не се удържах!):

— Кажете: случвало ли ви се е някога да опитате никотин или алкохол?

R сви устни, погледна ме изпод вежди. Съвсем ясно чувах мислите му: „Че си приятел, приятел си… Но все пак…“ И в отговор:

— Как да ви кажа? Всъщност — не. Но познавах една жена…

— I! — извиках аз.

— Как… вие — вие с нея също ли? — Наля се със смях, задави се, всеки миг ще вземе да пръска.

Огледалото ми бе окачено така, че трябваше да се оглеждам в него през масата: оттук, от креслото, виждах само челото и веждите си.

И ето аз — истинският — видях в огледалото нагърчената, подскачаща права на веждите и аз, истинският — чух див, отвратителен вик:

— Как „също“? Какво значи „също“? Не, не — искам да знам!

Разпънати негърски устни. Облещени очи… Аз, истинският, хванах здраво за яката другия — дивия, косматия, дето дишаше тежко. И аз — истинският — казах на R:

— Простете ми в името на Благодетеля. Много съм болен, не мога да спя. Не разбирам какво ми е…

Дебелите устни мимолетно се усмихнаха:

— Да, да, да! Разбирам — разбирам ви! Всичко това ми е познато… Разбира се, теоретично. Сбогом!

До вратата се обърна като черна топка — обратно към масата, хвърли върху нея някаква книга:

— Най-новата ми… Специално я донесох — едва не забравих. Сбогом… — „с“-то ме изпръска, той изчезна…