Евгений Замятин - Ние

Наметнах юнифата и се наведох към I — поглъщах я с очи за последен път.

— Знаех си… Познавах те… — каза съвсем тихо I. Бързо стана, навлече юнифата и обичайната си остра усмивка-ухапване.

— Е, ангелът съгреши. Сега вече с вас е свършено. Как, не се ли страхувате? Тогава довиждане! Ще се върнете сам. Е?

Тя отвори огледалната вратичка на шкафа; през рамо — към мен, чакаше. Послушно излязох. Но едва пристъпих прага — изпитах непреодолимото желание тя да притисне рамото си до моето — само за миг да се притисне, нищо повече.

Хукнах назад — към стаята, където тя (вероятно) още закопчаваше юнифата си пред огледалото, притичах — и се спрях. Ето — ясно виждам — още се поклаща старинната халка на ключа във вратичката на шкафа, а I я няма. Къде може да отиде — стаята е само с един изход — и все пак бе изчезнала. Претърсих всичко, дори отворих шкафа и прехвърлих пъстрите старинни рокли: нямаше никого…

Някак неудобно ми е, чуждопланетни мои читатели, да ви разказвам за това наистина невероятно произшествие. Но какво да направя, когато всичко беше точно така. А нима целият този ден от сутринта не бе изпълнен с невероятности, нима не приличаше на онази древна болест — съня? И ако е така — не е ли все едно: една нелепост повече или по-малко? Освен това съм сигурен: рано или късно ще успея да включа всяка нелепост в силогизъм. Това ме успокоява, надявам се, ще успокои и вас.

… Колко ми е хубаво! Ако знаехте: колко ми е хубаво!

Конспект:

„Мой“. Не бива

Студеният под

Още за вчера. Снощи Личният ми час преди сън бе зает и не можах да пиша. Но всичко е у мен — като гравирано, и сигурно затова — изглежда, завинаги — е този непоносимо студен под…

Вечерта при мен дойде О — това бе нейният ден. Слязох при дежурния да получа право на щори.

— Какво ви е? — попита той. — Днес сте някак особен…

— Аз ли?… Болен съм…

Всъщност не лъжех: разбира се, че съм болен. Това е болест. И веднага си спомних: да, нали имам удостоверение… Попипах го в джоба си: ето, шумоли. Значи всичко е било, всичко е било наистина…

Подадох бележката на дежурния. Чувствувах как бузите ми пламват; без да поглеждам, видях: дежурният ме гледа учудено.

И ето — 21,30. В стаята отляво щорите са спуснати. В стаята отдясно — виждам съседа си: над книгата — плешивата му, цялата в цицини глава и челото — огромна жълта парабола. Мъчително крача из стаята, крача: как ще мога — след всичко онова — с нея, с О? И отдясно — със сигурност усещам, че ме наблюдават, ясно виждам бръчките по челото — жълти, нечетливи редове; и, кой знае защо, ми се струва — тези няколко реда са за мен.

В 22 без четвърт в стаята ми — радостен розов вихър, здрав пръстен от розови ръце около врата ми. Но чувствувам: пръстенът се разхлабва, разхлабва — отвори се — ръцете й се отпуснаха…

— Вие не сте вече същият, не сте предишният, не сте моят!

— Що за странна терминология: „мой“. Никога не съм бил… — И се запънах: дойде ми наум — по-рано не съм бил, вярно, но сега… Та сега аз живея не в нашия разумен свят, а в древния, фантастичния, в света на корен от минус единица.

Щорите падат. Там, зад стената отдясно, съседът изтървава книгата си на пода и в последния тесен, мигновен процеп между щората и пода — виждам: жълтата ръка хваща книгата и у мен пламва желанието: с всички сили да се уловя за тази ръка…

— Мислех — исках да ви срещна днес на разходката. Толкова много — толкова много неща трябва да ви…

Мила, клета О! Розовата й уста — розов полумесец с рогчетата надолу. Но не мога да й разкажа какво се случи — дори само защото така ще я направя съучастница в моите престъпления: нали знам, тя няма да намери сили да отиде в Бюрото на Пазителите и следователно — —

О лежеше. Бавно я целувах. Целувах тази наивна пухкава гънчица на китката, сините очи бяха затворени, розовият полумесец бавно разцъфваше, разтваряше се — и аз я целувах цялата.

Изведнъж осъзнах: до каква степен всичко у мен е опустошено, отдадено. Не мога, не бива. Трябва — не бива. Устните ми изведнъж изстинаха…

Розовият полумесец затрепери, помръкна, изкриви се. О придърпа отгоре си завивката, скри се с лице към възглавницата.

Седях на пода до леглото — какъв отчайващо-студен под, — седях мълчаливо. Мъчителен студ отдолу — все по-нагоре, все по-нагоре. Вероятно същият мълчалив студ е и там, в сините, безмълвни междупланетни пространства.

— Разберете: не исках… — промълвих аз… — Аз с всички сили…