Евгений Замятин - Ние

Корпусът на ИНТЕГРАЛА е почти готов: изящен удължен елипсоид от стъкло — вечно като златото, гъвкаво като стоманата. Виждах как вътре закрепват към стъкленото тяло напречни ребра — шпангоути, надлъжни — стрингери; как монтират на кърмата фундамента за огромния ракетен двигател. На всеки три секунди мощната опашка на ИНТЕГРАЛА ще изригва пламък и газове във вселената — и ще лети, ще лети — огненият Тамерлан на щастието…

Виждах: отмерено и бързо, в такт — по Тейлър, подобно лостове на огромна машина, хората долу се навеждаха, изправяха се и се обръщаха. В ръцете им искряха оксижени: с огън режеха, с огън спояваха стъклените стени, ъгли, ребра, сглобки. Виждах: по стъклените релси бавно се пързаляха прозрачно-стъклени чудовищни кранове и също като хората послушно се извиваха, навеждаха се, наместваха вътре, в утробата на ИНТЕГРАЛА, товарите си. И това бе едно цяло: очовечени, съвършени хора. Това бе висша, разтърсваща красота, хармония, музика… По-скоро — долу, при тях, с тях!

И ето — рамо до рамо, споен с тях, обхванат от стоманения ритъм… Отмерени движения: гъвкаво-кръгли, румени бузи; огледални, непомрачени от безумието на мислите чела. Плавах по огледално море. Почивах си.

И изведнъж някой спокойно се обърна към мен:

— Как сте — по-добре ли ви е днес?

— Кое да е по-добре?

— Ами нали ви нямаше вчера. Мислехме си да не е нещо опасно… — Челото грейнало, усмивката — детска, невинна.

Кръвта нахлу в лицето ми. Не можех, не можех да излъжа тези очи. Мълчах, потъвах…

Горе, в отвора на люка, се показа фаянсовото лице — сияйна кръгла белота.

— Ей, Д петстотин и три! Елате, ако обичате! Тук, при нас, става нещо — възловите моменти в конзолите показват критични стойности.

Без да доизслушам събеседника си, хукнах презглава нагоре — позорно се спасявах с бягство. Нямах сили да вдигна очи — погледът ми се премрежваше от бляскащите стъклени стъпала под краката, с всяко стъпало — все по-безнадеждно: на мен, престъпника, отровения, не ми е тук мястото. Никога вече няма да се влея в точния механичен ритъм, няма да плавам по огледално-безметежното море. Съдено ми е вечно да горя, да се мятам, да търся ъгълче, където да се свра — вечно, докато най-сетне не намеря сили да отида и — —

И ледена искра ме прониза целия: аз — как да е, на мене така ми се пада, но нали ще трябва и за нея, и нея също…

Измъкнах се от люка на палубата и спрях: накъде сега, защо дойдох тук? Погледнах нагоре. Над хоризонта се издигаше бледото, измъчено от зенита слънце. Долу — ИНТЕГРАЛЪТ, сиво-стъклен, мъртъв. Розовата кръв изтече, разбирам, че това са мои фантазии, че всичко си е както преди и в същото време явно…

— Ама вие, Петстотин и три, оглушахте ли? Викам, викам… Какво ви е? — Вторият Строител — направо в ухото ми: сигурно отдавна крещи.

Какво ми е? Изтървах щурвала. Моторът бучи с пълна сила, авиолетът тръпне и се носи напред, а щурвала го няма — и не зная накъде летя, надолу — тогава ще се блъсна в земята, или нагоре — към слънцето, към огъня…

Конспект:

Жълтото

Двуизмерната сянка

Неизлечимата душа

Не съм писал няколко дни. Не зная точно колко: всичките си приличат. Всички са в един цвят — жълт, като изсушен, нагрят пясък, и нито педя сянка, нито капка вода, и по жълтия пясък — без край. Не мога без нея — а тя от момента, когато така странно изчезна в Древния Дом…

Видях я само веднъж по време на разходката. Преди два-три-четири дни — не зная: всичките си приличат. Тя се мярна, изпълни за секунда жълтия празен свят. Хванал ръката й — до рамото й, — двойният S, тънкият хартиен доктор и още някой, четвърти — запомних само пръстите му: те излитаха от ръкавите на юнифата му като снопчета лъчи — необикновено тънки, бели, дълги. I вдигна ръка, махна ми; през главата на S — наведе се към онзи с пръстите-лъчи. Счу ми се думата ИНТЕГРАЛ: четиримата ме погледнаха; и мигом се изгубиха в сиво-синьото небе, и отново — жълтият, спечен от сушата път.

Същия ден вечерта тя имаше розов талон за мен. Стоях пред номератора — и с нежност, с омраза го молех да щракне, за да се появи час по-скоро в белия процеп: I–330. Хлопваше вратата, от асансьора излизаха — бледи, високи, розови, мургави, щорите наоколо падаха. Нея я нямаше. Не дойде.

И може би точно в тази минута, точно в 22, когато пиша това — тя, затворила очи, също както тогава, се обляга на нечие рамо и също тъй му говори: „Обичаш ли ме?“ На кого? Кой е той? Дали не онзи, с лъчите-пръст или R с дебелите устни-фонтан? Или S?