Фредерик Пол - Звездното дете

— Много добре! Край!

Звездната карта на тавана изгасна и в Залата стана светло. Няколко секунди Планиращият размишлява с отсъстващ поглед. Той огледа помещението над главите на охраната, генерал Уийлър и Бойси Ган.

Погледът му спря върху черните фигури на посветените. Старецът въздъхна и повика един от тях с пръст — само сгъна и разгъна показалеца, и онзи вече беше до него. в ръката си държеше кабел, излизащ от куба за свръзка, на чийто край се поклащаше златен щепсел с осем електрода.

Ган се ококори.

Ако не грешеше… Планиращият махна от челото оредялата си коса, покриваща кръглата пластина. Той възнамеряваше да се слее с Машината!

Зрелището беше завладяващо… и в същото време зловещо.

Без да обръща на никого внимание, Планиращият се отпусна в очакване посветеният да вкара електродите в отвора.

В следващият миг лицето му се промени. Затвори очи. Раздразнението и злобата сякаш се изпариха. Здраво стисна зъби и се смръщи като в агония… или в екстаз?

Първата вълна премина. Планиращият се отпусна и задиша учестено. Фините електроди стимулираха центъра на удоволствието в мозъка му. Старецът се усмихна, намръщи се, отново се усмихна. Замърмори нещо все по-бързо и по-бързо. Туловището му започна да се свлича от креслото. Човекът в черно до него се наведе и му прошепна нещо. Планиращият се успокои, тялото му се отпусна.

Служителят изчака малко, извади електродите и безшумно се оттегли. Планиращият отвори очи и се огледа.

Промяната, на която Бойси беше свидетел, му се стори по-чудна от всичко, видяно на Рифовете. Мрачният, раздразнителен старец се сля с Машината и се върна в действителността съвсем друг — весел и енергичен. Залата прокънтя от гръмогласния му смях.

— Аха! О-хо! Ама че хубаво!

Настани се по-удобно и удари с юмрук по кристалната маса.

— Ще ги унищожим! Ония плъхове от Рифовете, Звездната Рожба — всички! Само ако се осмелят да сложат прът в колелото на Плана. Ще ги размажем като червеи заедно с долните им измислици! Ти ще ни помогнеш, Бойси Ган, ще бъдеш специалното оръжие на Плана!

За миг Бойси бе обхванат от безумно желание — да се опита да избяга или да се нахвърли върху Планиращия — нека сработи заряда на нашийника и всички проблеми ще бъдат решени веднъж завинаги. В гласа на стареца имаше нещо, от което го побиваха тръпки. Ако Машината може да преобразява всеки по този начин… Ган се страхуваше от нея! Тази мисъл сама по себе си беше страшна, защото за него Машината винаги е била справедлив повелител, който награждава за добра служба и наказва предателите. Но сега най-голямата награда му се струваше по-лоша от всякакво наказание…

Но вместо това каза:

— Да, сър! Служа на Плана, сър!

— Служи както трябва, синко! — заяви Планиращият с радостен блясък в очите. — Служи с цялото си сърце и ум, иначе ще му послужиш с очи, ръце, дробове и прочие! Всички служим на Плана, синко, по един или друг начин…

Развеселен, той помаха на Бойси с пухкавата си длан и с жест го освободи, след което се обърна към генерал Уийлър. Охраната заобиколи Ган и го поведе навън, но той успя да погледне към генерала. Стоманеносивите му очи изглеждаха празни и студени, но Бойси отлично разбираше какво му казваха:

„Не ме подвеждай, майор Ган!“

Беше време, когато животът изглеждаше прост, а задълженията — ясни. В онези полузабравени, замъглени от времето дни (нима само преди няколко месеца?) той обичаше момиче на име Джули Мартинит. Все още помнеше нощта на първата им среща, часовете, прекарани с нея, взаимните клетви и надеждите им за щастливо бъдеще. Помнеше пясъка по плажа и прощалната й целувка. Тези спомени Бойси Ган успя да съхрани през цялото време на своята одисея, дълга тридесет милиона километра.

Но осъзнаваше, че никога преди не е бил толкова далече от Джули. Ако се реши, би могъл да докосне устните, които целуваше на брега на Плая Бланка. Но от любимата беше останала само обвивката, която сега обитаваше Сестра Делта Четири.

— Джули… — неволно промълви Бойси.

Тя спокойно го погледна. Той се опита да намери в тъмните й очи поне намек, че го е познала. Напразно.

Момичето заяви с глас, напомнящ звъненето на хиляди камбанки:

— Моето име е Сестра Делта Четири. Ще водя разпита.

Тя млъкна в очакване на отговора. Бледото й лице беше наполовина скрито от качулката, а фосфоресциращата емблема сякаш се надсмиваше над Бойси. Това беше знак да не се приближава и той не би се осмелил да наруши забраната.