Майкъл Конъли - Ехо парк

— Какво можеш да предложиш?

— Корумпиране на държавни служители, нарушения при финансирането на предизборна кампания, отвличания и какво ли още не…

— Не знам, Хари — въздъхна тя, без да реагира на закачливия му тон. — Тръгнеш ли по този път, никой не може да каже докъде ще стигнеш…

— Нали си имам вътрешен човек? — контрира Бош. — Който ще ме пази и ще внимава за развитието на следствието.

— Грешиш. Никой няма да ме допусне до следствието. То не е по моята специалност, освен това има конфликт на интереси.

— Какъв конфликт на интереси? И друг път сме работили заедно.

— Казвам ти как ще изглежда цялата работа.

— Виж какво, трябва ми съдебна заповед. Ако наруша заповедта за отстраняване, за да я извадя лично, това със сигурност ще прелее чашата, поне за Прат. Но ако бъда привлечен към федерално разследване, това ще е достатъчно основание да напусна дома си. Не искам нищо друго, освен да прегледам архивите ОССБД във връзка с Фоксуърт. Сигурен съм, че те ще ни насочат към всичко, което е свързано с Ехо Парк.

Тя дълго мълча.

— Къде си в момента?

— Все още в сградата на ОССБД.

— Иди да хапнеш някоя поничка. Ще дойда по най-бързия начин.

— Сигурна ли си?

— Не съм, но трябва да го направим.

И прекъсна. Бош затвори телефона и се огледа. Вместо понички отиде да си купи вестник от близкия щанд. После седна на парапета пред сградата и започна да преглежда сутрешния брой на „Таймс“.

Нямаше материал за снощното отвличане, просто защото се беше случило далеч след приключването на броя. Случаят Уейтс вече беше слязъл от първа страница и беше прехвърлен в рубриката местни новини, но мястото, което му се отделяше, беше все още внушително. Материалите по него бяха три. Най-големият засягаше въпроса за неуспешното общонационално издирване на престъпника, но събитията през отминалата нощ променяха темата. Общонационално издирване вече нямаше, защото Уейтс се бе оказал в града.

Ограден в черна рамка, този материал заемаше центъра на рубриката, а около него бяха разположени другите два. Единият предлагаше последни данни от разследването на стрелбата и бягството, а другият се спираше на политическите последици. Беше написан от Кейша Ръсел и Бош се задълбочи в него. Искаше да провери дали Кейша е използвала разговора относно финансирането на предизборната кампания на Рик О’Шеа. Оказа се, че в материала няма нито дума за тези неща, и доверието му в нея бавно започна да нараства.

Изчете материалите. От Рейчъл все още нямаше следа. Прелисти вестника на спортната страница и изчете резултатите от мачове, които изобщо не го интересуваха, а след това се прехвърли на рецензиите за Филми, които никога нямаше да гледа. Когато вече Нямаше какво да чете, остави вестника на парапета и започна да крачи напред-назад пред входа на сградата. Беше нетърпелив и възбуден от разкритията си, искаше час по-скоро да се залови за работа.

Измъкна телефона с намерението да потърси Рейчъл, но в последния момент реши да звънне в болницата и да се поинтересува за състоянието на Киз Райдър. Прехвърлиха го на дежурните сестри на третия етаж и го оставиха да чака. Миг по-късно Рейчъл слезе от една служебна кола, която бавно спря до тротоара. Бош затвори телефона и тръгна към нея.

— Какъв е планът? — попита вместо поздрав.

— Няма ли „здрасти, как си“? Или поне „благодаря, че дойде“?

— Благодаря, че дойде. Какъв е планът?

Тръгнаха към входа на сградата.

— Планът е федерален. Влизам вътре и стоварвам върху съответния началник цялата мощ на правителството на тази велика страна. Заплашвам го с международния тероризъм и той ми дава папката.

— На това ли му викаш план?

— Че какво му е? Вече петдесет години ни служи чудесно.

Тя обаче не спря и той беше принуден да ускори крачка, за да я настигне.

— Откъде знаеш, че съответният началник е мъж?

— Винаги е мъж. Накъде?

Той махна към дъното на входния вестибюл и Рейчъл се насочи натам, без да намалява ход.

— Не те чаках четиридесет минути заради такова нещо — сърдито промърмори Бош.

— Може би имаш по-добра идея?

— Имах по-добра идея: заповед за обиск, издадена от федералните власти.

— Вече ти казах, че не става, Бош. Тръгнем ли по този път, нищо няма да е сигурно. Така е по-добре: влизаме, излизаме и точка. Ако мога да измъкна това досие, ще го измъкна, и толкоз. Няма значение как.

Рейчъл вече беше на две крачки пред него, тласкана от авторитета на федералната власт. В сърцето му потрепна надежда. Рейчъл се насочи към двойната врата, над която имаше голям надпис АРХИВ. От цялата й фигура се излъчваше авторитет и непоколебима решителност.