Майкъл Конъли - Град от кости

Мислите му бяха прекъснати от звъна на мобилния му телефон. Беше лейтенант Билетс.

— Измъкнахте се преди да успеем да поговорим.

— Караме го в Паркър Сентър, за да бъде официално задържан.

— Струваш ми се щастлив.

— Ами… не мога да говоря в момента.

— Сериозно ли е, или само си придаваш важност?

— Не знам още.

— Ървинг и „връзки с медиите“ ми счупиха телефона. Предполагам, че от прокуратурата е изтекло, че скоро ще има повдигане на обвинение. Как искаш да се оправям с положението?

Бош погледна часовника си. Планът му беше след като оставят Делакроа в Паркър Сентър, да отскочат до къщата на Шийла Делакроа преди осем. Лошото беше, че ако се направеше съобщение за пресата, репортерите можеха да ги изпреварят.

— Иска ни се да стигнем първи до дъщерята. Би ли могла да се свържеш с прокуратурата и да ги помолиш да задържат до девет? Същото се отнася и за „връзки с медиите“.

— Няма проблем. Виж какво, обади ми се, след като го оставите. Вкъщи. Ако има усложнения, искам да съм наясно.

— Дадено.

Бош затвори и погледна Едгар.

— Явно първото, което е направил Портюгъл, е било да се свърже с пресофиса им.

— Сигурно. Първият му голям случай. Сега му е паднало да трупа слава.

— Аха.

Продължиха в мълчание. Бош си мислеше за всички неприятности, в които беше въвлякъл Билетс досега. Случаят се преместваше от царството на полицейското разследване в царството на съдебната система. Имаше още следователска работа, но след задържането на заподозрян и намесата на прокуратурата случаите значително променяха характера си. В повечето от тях Бош изпитваше дълбоко облекчение и удовлетворение при задържането на убиец. Все едно че бе допринесъл за някаква промяна. Но не и този път и не можеше да разбере защо.

Нямаше особени основания за радост, при положение че цената за разплитането на случая се беше оказала толкова висока. Наистина откарваха в затвора призналия си убиец на дете. Но Николас Трент и Джулия Брашър бяха мъртви.

В къщата, която беше построил, бяха вградени и стаи за призраците им. Те нямаше да го оставят на мира.

— За дъщеря ми ли ставаше дума преди малко? С нея ли ще разговаряте?

Бош погледна в предното огледало. Делакроа се беше сгънал напред, защото ръцете му бяха заключени зад гърба. Бош нагласи огледалото и включи лампичката, за да види очите му.

— Да, ще й съобщим новината.

— Трябва ли? Налага ли се да намесвате и нея?

— Нямаме избор. Става дума за брат й и за баща й.

Стигнаха до изхода на улица „Лос Анжелис“. След пет минути щяха да са на гърба на Паркър Сентър, където се отвеждаха задържаните.

— Какво ще й кажете?

— Каквото чухме от вас. Че вие сте убили Артър. Искаме да й го кажем преди да я нападнат репортерите или да го види по новините.

Делакроа кимна. Очите му срещнаха тези на Бош.

— Ще й предадете ли нещо от мен?

— Какво?

Бош бръкна във вътрешния си джоб за касетофона, но си спомни, че още не са му го върнали, и прокле и Брадли, и собствената си добра воля да сътрудничи на „вътрешни разследвания“.

— Просто й кажете, че съжалявам за всичко. Само това. Съжалявам за всичко. Така й кажете.

— Разбрах. Нещо друго?

— Не, само това.

Едгар се помести в седалката си, за да може да се извърне към Делакроа.

— Съжаляваш, а? — каза той. — Не е ли малко късничко, след двайсет години?

— Вие нищо не знаете — отвърна ядосано Делакроа. — Изплаках си очите за двайсет години.

— Да бе — не му остави последната дума Едгар. — Изплакал си ги в уискито. Но не е било достатъчен подтик преди да се появим. Недостатъчно, за да изпълзиш от бутилката, да се предадеш в полицията, за да може момчето ти да е извадено от оная мръсотия и да му се направи нормално погребение. Всичко, което е останало от него, са кости, разбираш ли? Кости.

Бош пак погледна в огледалото. Делакроа се наведе още повече напред, главата му се опря на облегалката на предна-та седалка.

— Не можех — каза той. — Дори не… — Раменете му се разтресоха от плач.

— „Дори не“ какво? — попита Бош.

Отговор не последва.

— „Дори не“ какво? — повтори Бош по-високо.

Чу се звук на повръщане.

— Мамка му! — изрева Едгар. — Знаех си!

Колата се изпълни с киселата миризма на повръщано със солиден примес на алкохол. Бош свали прозореца си до долу. Едгар направи същото. Колата зави пред Паркър Сентър.

— Твой ред е — каза Бош. — Последният път бях аз, с оня слабоумник, дето го извлякохме от бар „Мармаунт“.