Майкъл Конъли - Град от кости

— Бях пиян. Не смятате ли, че е било наложително в моето положение?

— Няма значение какво мисля аз.

Бош усети, че навлиза в опасни води. Като насочваше напълно искрените признания на Делакроа, беше изтръгнал и информация, която потенциално заплашваше заключението от разследването му. Пиянството на Делакроа обясняваше защо тялото е било положено в плиткия гроб набързо и покрито само с малко пръст и борови клони. Но същевременно Бош си припомни и собственото си трудно изкачване по склона — то би било още по-трудно за човек, погълнал алкохол, на когото се налага да влачи или носи тяло.

Без да става въпрос за раницата. Дали е била носена заедно с тялото, или Делакроа е изкачвал хълма повторно, намирайки неизвестно как мястото на пресния гроб?

Бош загледа изучаващо Делакроа, за да прецени как да продължи разпита. Изискваше се особено внимание. Нямаше смисъл да предизвиква отговори, с чийто анализ някой адвокат би могъл да им загуби дни в съда.

— Спомням си — внезапно включи без покана Делакроа, — че ми отне доста време. Прекарах почти цялата нощ извън къщи. И го прегърнах, колкото сили имах, преди да го поставя в дупката. Все едно му правех погребение. — Погледът на Делакроа търсеше одобрение за стореното на хълма.

Погледът на Бош беше напълно безизразен.

— Да продължим оттук — каза той. — Колко дълбока беше дупката, в която поставихте тялото?

— Най-много половин метър.

— Как я изкопахте? Носехте ли си инструменти?

— Не, не се бях сетил. Копах с ръце.

— Раницата?

— Сложих и нея в дупката. Но не съм много сигурен.

— Добре. Спомняте ли си нещо друго за това място? Беше ли стръмно, гладко или кално?

— Не помня.

— Имаше ли къщи наоколо?

— Имаше няколко наблизо, но никой не ме видя, ако това имате предвид.

Бош реши, че се насочва прекалено бързо по хлъзгава пътека, от гледна точка на закона. Затова реши да се върне назад и изчисти някои подробности.

— Кажете ми нещо за скейтборда на сина ви.

— Какво?

— Какво направихте с него?

Делакроа се замисли.

— Знаете ли, не си спомням точно.

— С него ли го заровихте?

— Не мога… не си спомням.

Бош изчака да чуе нещо повече, но Делакроа мълчеше.

— Добре, господин Делакроа, сега ще направим почивка, докато поговоря с партньора си. Искам през това време да помислите над това, за което разговаряхме току що. За мястото, където сте занесли сина си. Нужно ми е да си спомните повече. Също и за скейтборда.

— Ще се опитам.

— Ще ви донеса още кафе.

— Ще ви бъда благодарен.

Бош взе празните чаши и директно отиде в наблюдателната. Там се бяха разположили Едгар и още един мъж, когото Бош не познаваше. Мъжът разглеждаше Делакроа през стъклото, а Едгар тъкмо посягаше да изключи видеозаписа.

— Не изключвай — бързо изкомандва Бош.

Едгар отдръпна ръката си.

— Нека си работи. Ако започне да се сеща и за други неща, не искам после някой да каже, че сме му подсказали какво да говори.

Другият мъж се обърна към Бош и му подаде ръка. Не изглеждаше на повече от тридесет години. С черна коса, пригладена назад, и много бяла кожа. На лицето му цъфтеше широка усмивка.

— Здравейте. Аз съм Джордж Портюгъл, заместник областен прокурор.

Бош остави празните чаши на масата и стисна ръката му.

— Изглежда интересен случай — продължи Портюгъл.

— И става все по-интересен — каза Бош.

— От видяното през последните десет минути, няма изобщо от какво да се притеснявате. В кърпа ви е вързан.

Бош кимна, без да се усмихва. Идеше му да се изсмее на нелепиците на Портюгъл. Собственият му опит му подсказваше много повече от инстинкта на някакъв младок прокурор. И знаеше какво им беше струвало, за да стигнат-до разпита на Делакроа от другата страна на непрозрачното стъкло. В живота понятия като „вързано в кърпа“ или „безплатен обяд“ бяха еднакво безсъдържателни.

В седем вечерта Бош и Едгар откараха Самюъл Делакроа до Паркър Сентър, за да бъде задържан по обвинение в убийството на сина си. Разпитът, в присъствието на Портюгъл, беше продължил още един час, без да добави нещо повече от маловажни детайли за престъплението. Споменът на бащата за смъртта на сина му и за собственото му участие в причиняването й бяха поизтрити от промеждутъка от двайсет години и порядъчно количество уиски.

Портюгъл си тръгна, напълно убеден, Че случаят е левашки, в противовес на мнението на Бош. Доброволните признания не се радваха на особеното му доверие, което го различаваше от останалите следователи и от много прокурори. Убеждението му бе, че истинското разкаяние се среща рядко. Недоверието му се засилваше, колкото по-неочаквано идваха признанията, защото търсеше скрита игра. В представите му всяко дело беше като строяща се къща. Самопризнанието играеше ролята на първата плоча. Ако бъдеше поставена неправилно или бетонът не беше качествен, къщата може да не издържи още на първото земетресение. Докато караше Делакроа към Паркър Сентър, Бош не можеше да се отърве от мисълта, че в основата на тази специално къща зеят невидими пукнатини. И че земетресението е предстоящо.