Майкъл Конъли - Законът на Бош

— Ще дойда. Къде?

— Не искаш ли първо да провериш календара си?

— Знам, че сутринта съм свободна. В кантората ли ще го направиш, или в полицията?

— Нямам полицейски правомощия. Бих искал да е в кантората. Имате ли стая за шест-седем души?

— Ще запазя залата за конференции. В колко часа?

— Девет?

— Добре. Ще дойда по-рано, в случай че искаш първо да поговорим и да обмислим нещата.

— Няма да е зле. Ще се видим в осем и половина.

— Ще те чакам. Смяташ ли, че си готов с всичко?

Имаше предвид дали знам цялата история и дали разполагам с доказателства, които да принудят полицията и ФБР да подновят разследването.

— Сглобявам картината. Може би ще трябва да направя още нещо и после да го дам на някой, който ще получи заповеди за арест.

— Ясно. Ще се видим утре. И наистина се радвам, че успя.

— И аз. Благодаря, Джанис.

След като затворих, се сетих, че бях забравил за автомата за паркиране. Отидох да пусна още монети, но беше късно. Ченгетата ме бяха изпреварили. Оставих глобата на предното стъкло, върнах се в пощата и се обадих на Линдъл.

— Намери ли нещо?

— Голям задник си, Бош. Караш ме да се ровя в кирливите ти ризи.

Досетих се защо е ядосан.

— Регистрационният номер ли?

— Да, регистрационният номер. Не се прави, че не си знаел. На бившата ти съпруга е. Не ми харесва да ме забъркваш в глупостите си. Или я убий, или я забрави.

Не бях съгласен с предложението му. Очевидно го бях вбесил.

— Не знаех, Рой. Извинявай. Имаш право. Не трябваше да те забърквам в това и съжалявам, че го направих.

Последва мълчание и помислих, че съм го умилостивил.

— Рой?

— Какво?

— Записа ли адреса на регистрационния номер?

— Шибан задник!

Той кипя от гняв още една минута, но накрая, макар и без желание, ми каза адреса, на който бе регистрирана колата на Елинор. Нямаше номер на апартамент. Изглежда, повишаването на стандарта й на живот не се изразяваше само в купуването на нова кола. Сега тя живееше в къща.

— Благодаря, Рой. За последен път ти искам подобна услуга. Обещавам. Намери ли нещо за другото, което те попитах?

— Нищо полезно. Досието му е чисто. Има някакви младежки прегрешения, но всичко е запечатано. Не можах да отида по-далеч.

— Добре.

Запитах се дали в младежките прегрешения са участвали и бившите му съученици и настоящи съдружници от гимназията в Бевърли Хилс.

— В компютъра има и друг Лайнъс Саймънсън. Ако се съди по възрастта, струва ми се, че е баща му.

— За какво е там?

— За укриване на данъци, а после банкрут. Стари неща.

— Колко стари?

— Първо е дошла Данъчната служба. Както обикновено. Две години по-късно е фалирал. Кой е този тип Лайнъс и защо искаше да го проверявам?

Не отговорих, защото погледът ми се спря на снимката на издирван от полицията мъж, залепена на стената на пощата. Сериен изнасилвач. Гледах го, но не го виждах, тъй като мислех за Лайнъс. Още едно парче от ребуса дойде на мястото си. Лайнъс бе казал, че няма да повтори грешките на баща си, който бе укрил данъци и се бе разорил, докато Данъчната служба бе затягала примката около врата му. Въпросът, който възникна в съзнанието ми, беше как човек без работа и подкрепа от баща си купува и основно ремонтира бар само с трийсет хиляди долара. След него се появиха и други въпроси.

Може би заеми — ако Лайнъс имаше правото да ги тегли. Или може би с двата милиона долара от „Банка ЛА“.

— Бош?

Отърсих се от мислите си.

— Да?

— Попитах те нещо. Кой е този тип? Някой от случая с филма?

— Така изглежда, Рой. Какво ще правиш утре сутринта?

— Каквото правя всеки ден. Защо?

— Ако искаш да разбереш нещо за разследването ми, бъди в девет часа в кантората на адвокатката ми. И не закъснявай.

— Този тип има ли някаква връзка с Марти? Ако е той, искам да знам всичко.

— Още не съм сглобил цялата картина. Но той със сигурност ще ни доведе по-близо до истината.

Линдъл искаше да ми зададе още въпроси, но го отрязах. Трябваше да се обадя на още хора. Казах му името и адреса на Лангуайзър и той обеща, че в девет сутринта ще бъде в кантората. Затворих, позвъних на Шандор Шатмари и му отправих същата покана. Той също отговори, че ще дойде.

Накрая се обадих на Кизмин Райдър в главното управление на полицията в Паркър Сентър и я поканих на срещата. Тя мигновено се ядоса.

— Предупредих те, Хари. Ще си навлечеш огромни неприятности. Не може да работиш по някой случай и после да събереш хората, когато решиш, че е време да ни осведомиш За частното си разследване.