Майкъл Конъли - Мъртво вълнение

— Защото в Гринсбъро не беше убит никой — тросна се Уолинг. — Тоя случай може да се окаже нещо различно. Инструктираха ме да подходя предпазливо и дискретно. Извинявай, че те излъгах.

— Вече е малко късно да се извиняваш, Рейчъл. Успяхте ли да откриете цезия в Гринсбъро?

Тя не отговори.

— Намерихте ли го?

— Още не сме. Говори се, че е бил продаден на черния пазар. Самото вещество е много скъпо, даже да се използва за чисто медицински цели. Затова не сме сигурни за какво става дума тук. И ме пратиха.

Стигнаха до нужната им пряка на Ероухед Драйв и Бош пак насочи вниманието си към адресните номера. Уолинг обаче го упъти.

— Оная къща отляво, струва ми се. Прозорците с черните капаци. Не мога точно да видя в тъмното.

Хари спря и изключи от скорост, после угаси мотора. Слезе и тръгна към къщата. Рейчъл го последва. Вътре цареше мрак. Не светеше дори лампата над входа. Ала вратата беше открехната.

— Отворено е — прошепна той.

Извадиха оръжията си. Бош опря длан на вратата и бавно я бутна. Влязоха в тъмната смълчана къща. Хари опипа стената с ръка намери електрическия ключ.

Лампите светнаха. Антрето не беше разхвърляно, нямаше признаци за някакъв проблем.

— Госпожо Кент? — високо извика Уолинг. После се обърна към Бош и тихо поясни: — Само двамата са, нямат деца.

Тя извика повторно, отново без резултат. Надясно тъмнееше коридор и Хари тръгна натам. Светна и видя четири затворени врати и ниша.

В нишата имаше домашен кабинет, също пуст. Компютърен дисплей хвърляше синьо отражение върху прозореца. Провериха стаите: спалня за гости и домашен фитнес с кардиоуреди и закачени на стената рогозки. Третата врата водеше към тоалетната за гости, също празна, а четвъртата — към основната спалня.

Влязоха, Бош за пореден път включи осветлението… и най-после откриха госпожа Кент.

Лежеше на леглото гола, със запушена уста и завързани зад гърба ръце и крака. Очите й бяха затворени. Уолинг се втурна към нея да види дали е жива, а Хари бързо провери банята и дрешника. Нямаше никого.

Когато се обърна, видя, че Рейчъл е отпушила устата на госпожа Кент и с джобното си ножче е прерязала черните найлонови вързалки, с които китките и глезените на жената бяха стегнати зад гърба й. В момента покриваше неподвижното тяло със завивката. В стаята се усещаше специфичният мирис на урина.

— Жива ли е? — попита той.

— Да. Мисля, че просто е изгубила съзнание.

Уолинг заразтрива китките и дланите й, почти морави от прекъснатото кръвообращение.

— Повикай помощ.

Ядосан на себе си, че не е реагирал веднага, Бош измъкна мобифона си, излезе в коридора и се обади в централата да пратят линейка.

— Ще дойдат до десет минути — каза, когато се върна в спалнята.

Усещаше, че го обзема силна възбуда. Вече разполагаха с жив свидетел. Жената на леглото щеше да им каже поне нещо за случилото се. Знаеше, че е изключително важно да я разпитат при първа възможност.

Разнесе се висок стон — госпожа Кент идваше в съзнание.

— Всичко е наред, госпожо Кент — каза Уолинг. — Всичко е наред. В безопасност сте.

Жената се напрегна и се ококори, когато видя двамата непознати. Рейчъл й показа служебната си карта.

— ФБР, госпожо Кент. Спомняте ли си ме?

— Какво?… Какво става?… Къде е мъжът ми?

Понечи да се изправи, ала видя, че е гола под завивката, и се опита да се увие още по-плътно. Пръстите й явно още бяха изтръпнали и не можеше да стисне плата. Уолинг й помогна да издърпа одеялото нагоре.

— Къде е Стенли?

Рейчъл приклекна до леглото, за да я погледне в очите. После се обърна към Бош, сякаш чакаше инструкции как да процедира с разпита.

— Съпруга ви го няма, госпожо Кент — започна Хари. — Аз съм детектив Бош от Лосанджелиското полицейско управление, а това е агент Уолинг от ФБР. Опитваме се да установим какво се е случило с него.

Жената го погледна, после отново насочи вниманието си към Рейчъл.

— Спомням си ви — потвърди тя. — Вие дойдохте вкъщи да ни предупредите. Това ли е? Мъжете, които бяха тук, са отвлекли Стенли, така ли?

Уолинг се наведе към нея.

— Госпожо Кент, ние… Казвате се Алиша, нали? Алиша, трябва да се успокоите, за да можем да разговаряме и да се опитаме да ви помогнем. Искате ли да се облечете?

Алиша Кент кимна.

— Добре, ще ви оставим на спокойствие — продължи Рейчъл. — Облечете се, а ние ще ви почакаме в хола. Но преди това да ви попитам: имате ли някакви наранявания?

Жената поклати глава.