Майкъл Конъли - Мъртво вълнение

— Виж — рече той, — знам, че напоследък те пренебрегвам, ама нямаше нужда чак да ме проследяваш на местопрестъпление само за да…

— Сега не е време за шеги — прекъсна го Рейчъл.

— Ако това тук е каквото си мисля.

За последен път се бяха виждали по делото Ехо Парк. Тогава тя работеше в секретен отдел на ФБР, наречен „Тактическо разузнаване“. Така и не му обясни точно с какво се занимават, а и Бош не настоя, тъй като това нямаше значение за следствието. Потърси я заради предишната й работа като специалист по психопрофили на престъпници — и заради някогашните им лични отношения. Делото Ехо Парк се обърка, както и вероятността за подновяване на връзката им. Като я гледаше сега, той откриваше в нея само хладен професионализъм и имаше предчувствието, че най-после ще узнае какво всъщност представлява отдел „Тактическо разузнаване“.

— И какво е според теб? — попита Хари.

— Ще ти кажа, когато мога. Ще ме пуснеш ли да видя местопрестъплението?

Бош неохотно повдигна жълтата лента и отговори на официалното й държане с обичайния си сарказъм:

— Заповядайте, агент Уолинг. Чувствайте се като у дома си.

Тя се вмъкна отдолу и спря: поне признаваше правото му да я заведе на местопрестъплението.

— Всъщност бих могла да ти помогна в следствието — каза тихо. — Ако видя трупа, навярно ще мога официално да разпозная жертвата.

И кимна към папката, която носеше.

— Тогава насам, моля — каза Бош.

Заведе я на площадката. Стерилната флуоресцентна светлина на прожекторите обливаше трупа. Мъртвият лежеше върху кафеникавата пръст на метър и половина от ръба на урвата. Лунните лъчи се отразяваха във водохранилището долу. Оттатък язовира се простираше градът — килим от милиони светлинки, които блещукаха в хладната нощ като плаващи сънища.

Хари протегна ръка, за да спре Уолинг извън светлия кръг. Патолозите бяха преобърнали жертвата и сега тя лежеше по гръб. По лицето и челото на мъжа тъмнееха охлузвания, ала детективът позна човека от снимките на баджовете в жабката. Стенли Кент. Ризата му беше разкопчана и разкриваше обезкосмената, мъртвешки бяла кожа на гърдите му. Отстрани на тялото му имаше разрез, през който съдебният лекар беше вкарал термометър в черния му дроб.

— Добър вечер, Хари — поздрави го патологът Джо Фелтън. — По-точно, добрутро. Коя е приятелката ти? Мислех, че си партнираш с Иги Ферас.

— Правилно мислиш — потвърди Бош. — Това е специален агент Уолинг от отдел „Тактическо разузнаване“, ФБР.

— „Тактическо разузнаване“ ли? Какво ли не измислят!

— Според мен се занимават с контраразузнаване или нещо от тоя род. Нали знаеш: не питай, не говори, такива работи. Казва, че можела да удостовери самоличността на жертвата.

Уолинг го стрелна с поглед: предупреждаваше го да не се държи инфантилно.

— Можели да се приближим, докторе? — попита Бош.

— Разбира се, Хари. Почти приключваме. Бош понечи да пристъпи напред, ала Уолинг го изпревари и без колебание застана до трупа. Отвори папката и извади цветна снимка във фас формат 20X25 сантиметра. Наведе се и я доближи до лицето на жертвата. Хари се наведе, за да направи сравнението сам.

— Той е — заключи Рейчъл. — Стенли Кент.

Бош кимна и й подаде ръка, за да й помогне да прекрачи тялото. Тя не му обърна внимание и го направи без негова помощ. Хари погледна Фелтън, който клечеше до убития, и попита:

— Е, докторе, ще ни опишеш ли ситуацията?

И се наведе от другата страна на трупа, за да го проучи по-отблизо.

— Човекът е бил доведен тук или е дошъл сам по някаква причина и са го принудили да застане на колене.

Патоанатомът посочи панталона на жертвата. На коленете му имаше оранжевокафеникави петна.

— После някой го е прострелял два пъти в тила и той е паднал по очи. Лицевите травми, които виждате, са получени при падането му на земята. Вече е бил мъртъв.

Хари кимна.

— Няма изходни рани — продължи Фелтън. — Оръжието сигурно е малко, вероятно двайсет и втори калибър, с рикошетен ефект в черепа. Адски ефикасно.

И в този момент Хари разбра, че лейтенантът се бе изразил образно, в смисъл, че някой бил пръснал мозъка на жертвата и бил загрозил хубавата гледка от площадката. В бъдеще трябваше да има предвид склонността на Гандъл към хиперболите.

— Час на смъртта? — попита Бош.

— Ако се съди по температурата на черния дроб, преди четири-пет часа — отвърна патологът. — Към осем вечерта, плюс-минус.

Това заключение малко притесни Бош. В осем вече беше тъмно и всички любители на залезите сигурно отдавна си бяха отишли. Ала двата гърмежа бяха отекнали и не можеше да не са ги чули в къщите по околните склонове. И все пак никой не се беше обадил в полицията, поради което патрулните бяха открили трупа чак след три часа.