Мирослав Пенков - Кръв братска

Като се заженва Сераф Иван, селската гледачица му казва — ще ти се роди, казва му, белолика щерка, черноока, с тънка снага. От тая щерка по-хубава няма да има. Ще я гледаш като писано яйце, ама ще дойдат турците и ще ти я дигнат.

Ражда се щерката — белолика, черноока, най-хубава. Излиза Сераф Иван навън, а двора пълен с мъже. Съборили оградата, изпобутали се на пътя, нижат се във върволица отвъд реката, през полето, та чак зад баирите. Дошли сме — казват — поклон да сторим.

И почва поклона. Осемнадесет години се ниже върволицата, расте щерката, хубавее, а всеки ден в краката й посипват злато и сребро. Най-сетне мълвата стига и до султанските сараи. Султанът в миг се влюбва. Посърва. Губи съня си. Разпуска той харема и вика везира. Така и така, казва му, изпрати най-кръвожадния еничар да ми доведе невестата. Дай му черно фередже да я забули и ако някой й погледне лицето — да му се отреже главата и да се посипе с пепел.

Бие везира султанския печат и праща вестоносец да търси Али Ибрахим. Мажнун Али, Лудият, дето пали и сече и с кръв обръща раята към правия бог. Намира го вестоносецът да покръства цяло село. Седи на мегдана Али със стоте си еничари и сече глави. Който отказва феса, реве Али, за секирата се венчава. Главата си губи, който отказва феса!

Подава му вестоносецът фермана, а Али бесен. Къса фермана и плюе в кървавия прах. Тъй да бъде, казва и се мята на коня, но знай че Али се е клел да дава правоверни на Аллах, а не да гони курви за султана.

Пристига Али Ибрахим пред Серафовите порти, вади ятагана и хлопа с дръжката от слонова кост. Небето черно. Луната тънка. Вятърът вдига прах на гъсти облаци и го сипе по стоте еничари. Иззад портите пада верига. Сераф Иван отваря посърнал, пребелял.

Дошъл съм, казва Али, да водя дъщеря ти при Султана. Сетне протяга ятагана, а на острието — черното султанско фередже. Забули я, казва, и ми я доведи, че времето не стига, а ни чака път.

Сераф Иван поема фереджето и тръгва към обора, където най-красивата жена на земята дои овцете. Забули се Милице, казва й. Милица хвърля воала настрана и като гледа баща си в очите, прошепва. Аз лице си не забулям, тате. Сетне възсяда бялото си конче и хуква навън, над дувара, покрай Али, отвъд реката и зад Баирите.

Али гледа след прашната диря, лицето му спокойно, и само дясната му вежда едва потреперва. Щом му донасят султанското фередже Али заръчва на еничарите — като се върна — казва им — искам ходжа да пее в това село — сетне пришпорва коня си и хуква след Милица.

Че е бесен Али, бесен е, но не за това му казват Мажнун. Луд го наричат заради мъртвите дето ги вижда. Убива Али, а сърцето му с все повече злост се пълни. И тая злост като тежка верига сковава, държи и овързва всеки, който погине от ятагана му и всеки, който издъхне в нозете му навеки го следва, навеки подире, и където отиде Али там се повличат и мъртвите. Мрачна върволица. Безлика и стидна.

Казват за Али — били някога очите му росен синчец, а косите му — мокра слама, но го грабнали турците и го отвели в Цариград да го острижат, да му сменят българското име и да му дадат новата вяра. Изпратили го сетне в Анадола, седем години ратай да бъде, да дели хляба си с чужди та да забрави свои. Изсъхнал в Али всеки корен, сърцето му загрубяло, а очите му тъй се вледенили, че синчецът в тях повяхнал и го затрупали скреж и черна зима. Всяка нощ в Анадола, Али сънувал един сън само — реката край село, попресъхнала от жега, а посред реката, на бял камък — седи майка му, седи на камъка и си реше косите. Дългите коси. Черните коси. Седи и ги реше. Ела, Злато мое, подвиква му майка му, ела помогни ми да си сплета косите. А Али стои на брега и я гледа. И реката бавна. И духа вятър. И завалява. Ситен дъжд, после едър. И Али вдига ръце, а по дланите му кръв, черна. Кръв вали и капките удрят, а на камъка майка му. Си реше косите. И кървав дъжд й мие лицето, й мие очите, й мие устните. И ги отмива. Реката се вдига, шуми и беснее, вълни заливат камъка в средата, грабват майка му и я повличат — далече, далече, а дъждът вали. Вали черен, вали тежък, вали силен. И отнейде реката довлича тела, деца и жени, мъже и старци. Тела без лица. И без лица те все в Али гледат и той в тях гледа. Но ги не познава.

Два дни Али препуска след Милица и колкото по-приближава, толкова по-пропит става въздуха с аромата й. Милица разбира, че току тъй от Али не може избяга, затова решава да го надвие с хубостта си. На третият ден Али я заварва посред бавна, мудна река, да седи на бял камък и с пръсти да си реше косите.