Мирослав Пенков - Кръв братска

И тъй месец минава. И още месец. Милица къпе Али, превързва му тежките рани, налага ги с билки, пък му и пее. И както му пее, тихо и леко и сладко, така и сърцето й се обръща, притреперва й нещо в гърдите и Милица, без да разбира, се влюбва. В Али Ибрахима.

Да я отведе той при султана вече не може. Ще си загуби главата. Тя да се върне в село, кого ще завари? А пък и от любов, кой глупец бяга? И заживяват двамата горе. И им се ражда детенце — момиченце им се ражда. С очи сини — като росен синчец. Денем Али пасе стадата, вечер Милица дои овцете. Минава месец. Два минават.

Али е далеч нейде на паша, Милица — сама с детето. Изведнъж затреперва земята. Тресе се колибата, обръщат се менците и мляко пода залива. Милица бърза навън, а пред очите й страшна картина. Черна вълна дави полето, склоновете и върхарите. Покрива ги и приближава. Пет хиляди султански войници, най-отпред сам султана, на кон със златни копита, а пред коня, ни жив ни мъртъв, цял в кърви, с очи ослепени, куца Али Ибрахим. Куца и вика — Бягай Милице! Детето грабвай и бягай! Грабва Милица детето, ала се спира на прага. Къде ще избяга? Пет хиляди султански войници. И сам султана. Оставя тя детето и из сандък, овързан с вериги, изважда Али Ибрахимовия ятаган. Тежък плач й отеква в главата. Чужда смърт й сковава гърдите. Сбогом, чедо, казва и с ятагана в ръка целува спящото бебе. Сетне излиза.

Виж! Виж пред Милица султанските орди, и Султана на коня, а пред коня сляп Али, кръвни сълзи как лее. И чуй! Жалният вятър как вие и как довява горчивия вкус на смъртта, и на смъртта как довява горчивия мирис. Махва Султана с ръка и войник тръгва да хване Милица. А тя стои самичка и по лицето й бяло се стичат сълзи. Детето плаче далече. Треперят ръцете й и танцува в тях ятагана. Без бой се не давам, виква Милица. Забива острието в земята, и почва да връзва косите си. И щом й виждат лицето — мъжете се влюбват. Огньове ги горят, клади ги разсипват. Пет хиляди страшни войници — всичките влюбени. В Милица.

Бавно я приближава войникът, очите си вперил в очите й, протяга ръка да я докосне, и ето, докосва я сякаш. Но пада. Пада в нозете й. Пада. И вдига ятагана Милица, длани впити в кървава дръжка, и ей виж, ще пореже войника, със смъртта ще го венчае. Но той я гледа в очите. И както я гледа, ръка протяга, а в ръката — росно цвете.

Пуска Милица ятагана и рухва на колене. Повдигат я войниците и я понасят.

Но притъмнява небето. Издува вятър. Планината се пробужда. Росна тревата, като жива се надига. Един в друг се вплитат жилави стръкове, растат, грабват Милица, обгръщат й краката, стискат я силно, пълзят нагоре, вият се, като вериги около кръста, около ръцете, около раменете. Държат я здраво. Дърпат я войниците. Дърпа и Планината. Войниците я дърпат. Планината не пуска. Всяко стръкче — верига. А изпод тревите дето я обгръщат Милица трепери.

Най-сетне всичко се свършва. Небето проясня. Тревите пускат Милица, а тя — съща сянка. Мята я Султана на чер кон и й отдръпва косите. Лицето й бледо. Очите й празни. Цялата хубост — сякаш изпита. Изсмукана сякаш. И на слепец тя за жена не става, виква Султана. Водете я в палата и я къпете с мляко, мажете я с билки, но й върнете красотата.

Сетне се обръща и плюе в лицето на Али, който все тъй се гърчи от болка. Възсяда султана коня си и го пришпорва.

Палете, кресва към свойте войници. Всичко палете! Но огън колибата не обхваща. Всеки път щом доближат факла, отнейде издува вятър и я угася. Тръгват си войниците. На поляната сам Али Ибрахим остава. В колибата — детето плаче.

Слънцето крета към заник. Тишина прихлупя полето. И чуват се нечии стъпки. Как леко повалят тревите. Овцете проблейват. Разплисква се менче. Някой носи мляко насам. Студен повей, после дъх топъл. Аромат отдавна неспомнян. Лека ръка повдига Али, призрачни думи отекват в ума му.

— Хайде чедо, Злато мое. Детето е гладно. Да нахраним детето.

И докато всичките мъртви, дето ги е посякъл, повдигат Али на крака, Планината подема тихичка песен. Песен приспивна. С гласа на Милица.

© 2005 Мирослав Пенков

Източник: [[http://www.usuri-bg.net|Списание „Усури“]]

Публикация:Списание „Усури“, брой 3, 2005 г.

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1837]

Последна редакция: 2006-08-10 20:36:50