Мирослав Пенков: Съвършеният андроид

Мартин беше свикнал с всичко. Беше приел сутрешното почистване, преминаването по конвейера, анализа на системата и ремонта на износените части. Беше привикнал и към задължителните рестарти, към допълнителното захранване и към вечерното изключване, когато над механичното му тяло се спускаше мрак и друга, объркана реалност обгръщаше ума му. Бяха му обяснили, че това са сънища, и те са привилегия само на най-съвършените андроиди. Мартин беше съвършен андроид.

Начинът, по който изглеждаше, беше съвършен, мекотата на кожата и овалът на лицето му бяха съвършени, топлият жив цвят на устните и дълбочината на сините му очи бяха съвършени. Всичко в него бе съвършено. Като за андроид, разбира се. Като за машина.

Когато се движеше из кораба с изтънчената си, понякога комична непохватност, никой не пропускаше да му кимне за поздрав. Всички уважаваха Мартин, който с помощта на аналитичния си ум отдаваше изцяло на съвестното си поведение и безкористната си изпълнителност.

— Здравей, Мартин — приветства го капитанът и се засмя широко. Очите му бяха ведри и усмихнати, механичната съвършеност на андроида улови това и той подчерта топлината в отговора си:

— Радвам се да ви видя, сър.

— Слушай, Мартин, ти си Лъв, нали? — капитанът направи знак да се отместят встрани, за да не пречат на движението.

— Да, сър, Лъв съм — кимна Мартин, — сглобен съм на 21 Август 2382-а, в 05:45 ако не се лъжа — последното добави само за да направи разговора по-непринуден. Естествено, като съвършен андроид Мартин никога не се лъжеше.

— Чудесно — усмихна се капитанът. — Чудесно, Мартин. Продължавай. Върши си задачите. — Погледите им се кръстосаха за последно и всеки пое своя път.

До вечерта Мартин монтира 78 сензора, постави 300 датчика и поднови захранването в 1003 сектора от механичното поле, за което отговаряше. Храни се три пъти, като нито веднъж не прекали с менюто, посети тоалетната четири пъти, но това не попречи на работата му. Понякога се чудеше, в рамките на позволеното разбора се, защо им е трябвало на хората да го правят чак толкова съвършен. Можеха да му дадат по-просто тяло, като на Джейкъбс или Лара например, по-примитивен ум като на Гофър или по-недодялани движения като на Джинджър. Не че съвършенството му пречеше, само понякога…струваше му се прекалено глупаво. Много от нещата, които за хората бяха съвършени, той намораше за направо смехотворни. Храненето, дишането, сънят или пък честото отскачане до онова място. Хората имаха странно разбиране за съвършенство, но все пак те самите бяха мерилото. Както всеки ден на борда, Мартин прекара своя почивен час в библиотеката. Харесваше му да препрочита онази дебела митологична книга, в която бяха описани вярванията на толкова много народи. Най-много се наслаждаваше на египетските предания, техните богове го очароваха по особен начин. Не винаги разбираше написаното, понякога просто мислено изговаряше всяка дума, а и досегът с книгата му доставяше неописуема наслада. Не че не можеше да почерпи информация от огромната база, само дето това с книгата беше различно, по-осезаемо.

Този ден Мартин дълго мисли за разговора си с капитана. Времето за андроида съвсем разбираемо беше мъгливо понятие, затова „дълго“ в неговия смисъл не съвпадаше изцяло с човешкия. Изобщо не можеше да разбере причината за любопитството на своя командир, дали така трябваше да го ласкае? Вероятно — каза си Мартин. Изключиха го точно в 22.00, както обикновено след двадесетминутния разговор с останалите андроиди.

Седмица по-късно Мартин получи първия пристъп на сериозно объркване. Той се оказа и най-силният, като доведе след себе си множество по-малки дилеми и няколко почти нерешими задачи. Аналитичният ум на андроида бе замаян до такава степен, че той се затрудняваше с работата и дори изостана с осем секунди от зададения план. И всичко това, разбира се, се случи главно и единствено защото Мартин се влюби. При това в човешко същество.

Когато влезе в кабинета на д-р Макс, Мартин почувства топла вълна, която се разлива по гърба му обхваща методично цялото му андроидско тяло. Това, знаеше Мартин, бе притеснение, още една от нелепите съвършени глупости, с които конструкторите го бяха „заразили“.

— Добър ден, Мартин — каза д-р Макс, като използва онзи благ тон, с който хората обикновено говорят на андроидите.

— Добър ден, д-р Макс — на свой ред поздрави Мартин.