Мирослав Пенков - Съвършеният андроид

— Защо си тук? — попита докторът. — Имаш проблем, нали?Иначе не би дошъл да ме видиш. Е, МАртин, може би ще е най-добре да го споделиш направо. Ти си машина — подчерта той — можем да забравим префърцунените заобикалки, нали?

Мартин сенда на канапето, с крака плътно прибрани един до друг, свити рамена и съце, сплетени върху колената.

— Стува ми се — започна несигурно, — че…аз, такова…съм влюбен!

— Извинявай — докторът се приближи и го прикова с малките си очички. Една едра капка пот се стичаше по челото му и Мартин с детинско любопитство проследи пътя й надолу към гъстата вежда.

— Я повтори!

Андроидът повтори, при това същото, и още капчици пот избиха по високото чело на доктора.

— Е, Мартин, не знам как ти е хрумнало това, искам да кажа…я повтори.

Той потрети, без промяна:

— Ама… — запелтечи д-р Макс, после се засмя, като че бе намерил разрешение на проблема — Ти си машина, Мартин, и не можеш да се влюбиш. Пък и…хайде де, какво е любовта?

Този въпрос затрудни Мартин, но той все пак изготви отговора си за 3.17 секунди.

— Прилича на гореща вълна през интегралните схеми и е както когато ти сменят сензорите с по-нови, само че сякаш става непрестанно, наподобява и бърз импулс, пронягващ от дайтекса на крака до инфрачервения порт на челото. Ако се налага, бих могъл да изведа и формула. Да ви се намира лист?

— Божичко, Мартин! — докторът се изправи и започна да марширува нервно. — Да му се не види! Аз си знаех…

Свободното си време в библиотеката Мартин прекара в писане на стихотворение, посветено на любимата. Чете и за онзи симпатичен Купидон, макар да не разбра съвсем какви са тези негови стрели, носители на любовта. Вероятно тя самата беше поток частици от високотехнологично ниво, та можеше да се побере на върха на една тънка пръчица. Може би беше съвършена като него, а може би не. Тази нощ андроидът сънува приказни картини, тревожеше го само едно — онази тежка болка, онзи плашещ трепет отляво.

На другия ден, когато премина по палубата, МАртин с почуда забеляза колко угрижени са всички.

Дори когато асистираше на механиците при кацането на металната совалка, той дочу странно шушукане и бе съвсем сигурен, че е по негов адрес. Това го притесни, но той не показа с нищо смущението си. Бе почти непрестанно зает, защото целият трансорионски флот използваше площадката за приземяване чак до вечерта. Ала дори когато умората вече го поваляше, той не спираше да мисли за приказното лице на онази чернокоса хубавоца, която бе плениал сърцето му (образно казано, разбира се). 20-те минути разговор с другите андроиди Мартин използва, за да им прочете някои от най-добрите си стихове, и за да им обясни какво е любов. Естествено, не може, защото защото никой от тях не бе съвършен като него самия. И колкото по-силна ставаше болката, толкова по-мощно отекваше в главата на Мартин съмнението, че любовта е като дишането, като храненето и като ходенето до онова място — само още една човешка зараза.

— Виж сега, Мартин — каза му капитанът, — какви са тия работи които научавам, че си се влюбил и прочее?

— Лошо ли е да си влюбен, сър? — отвърна с въпрос андроидът. — Защотоако е лошо, мога да се опитам да…

— Да е лошо, не за Бога! Само дето — той разчете тревогата в очите на мъжа. Някаква притаена паника, някакво страховито опасение — любовта не е за машините, Мартин. Разбираш ли, тя е за хората.

— Разбирам, сър — отвърна Мартин, макар да не разбираше.

Капитанът се приближи до него и прошепна в дясното му ухо.

— Как се казва тя, Мартин — той сви рамене.

— Любовта си има име ли, сър?

— Не, глупчо, момичето. Как се казва?

— О, Сюзан, сър — андроидът бръкна в джоба на работния си комбинезон и извади един прилежно сгънат кариран лист. — Как смятате, сър — попита, — „омайна като роза“ дали ще изрази това, че сензорите ми прегряват, когато я видя?

Съветът на д-р МАкс бе да не доближава момичето.

— Ще се забъркаш в още по-голяма каша, Мартин — беше казал той замислено.

Но какво разбираше д-р Макс? Мартин сега беше като онзи древен митичен геройбезумно, безнадеждно влюбен в едно създание, което не може да спечели. Запамети най-хубавото си стихотворение, онова, което останалите андроиди бяха харесали толкова много. Изрецитира го няколко пъти на глас, като изпробва различни по дълбочина тембри. Спря се на загадъчно плътният, омайващ със своята непредсказуемост (или нещо такова). Изчака девойката да си поръча закуска, сетне издебна подходящия миг и приближи до нейната маса.