Мирослав Пенков - Кръв братска

Значи ти си Али Ибрахим, подвиква му Милица, лицето й скрито зад водопади от черни кичури, свирепия йеничар? Мажнун Али? Без да отговаря Али вади ятагана и тръгва към камъка в средата. Острието се влачи по речното дъно, стърже камъчетата и леската, но Милица не поглежда. Ставай да те водя, казва Али и спира пред нея. Води ме щом ще ме водиш, отвръща Милица, но пред султана в този вид не се явявам. Помогни ми, казва, да си сплета косите. Грабва Али кичур, а отдолу Милица го гледа. Очите й топли. Лицето й бяло. По-красиво лице света не познава. Щом го съзира Али подскача назад, преплита стъпка, подхлъзва се на леската и пада по гръб в реката. Ако не знаех кой си, смее се Милица и смеха и екти посред двата бряга, щях да си кажа, че за пръв път доближаваш жена.

Изтлява залеза и лумва мрак. Тънка луна разцъфва в небето. Ярки звезди. Али Ибрахим и Милица седят край буйния огън, посред малка полянка, а наоколо им пеят старите борики. Яж, казва Али и й подава полуизпечен заек. Аз ям само мед и масло, отвръща Милица, а очите й палуват с неговите. Но отвън Али не потрепва. Лицето му каменно, очите му ледни. Отвътре обаче огньове го горят, клади го разсипват, заливат го вълни, тресе го треска. Влюбва се Али Ибрахим, Мажнун Али, бесният, лудият. Влюбва се в Милица.

Задухва вятър, припукват съчки, огнените езици треперят и къпят поляната в тежки сенки. Тревата шуми. Леки стъпки повалят крехките стръкове. Нечий глас отеква: Злато мое, братска кръв проливаш, Злато мое! Кръв братска проливаш!

Али грабва горящ клон, а с другата ръка улавя ятагана. Из далечния край на полянката пропълзява сянка — прегърбена, слаба, приближава, и не върви ами плува, носи се по въздуха, стига огъня и сяда между Али и Милица. Черна сянка. Забрадена, с дълги коси. Черни. Изважда сянката гребен и започва да се реше. Али я гледа. Клонът гори. Ръцете му лед сковава.

Братска кръв проливаш, Злато мое, казва сянката и обръща безлика глава да го погледне, братска кръв проливаш!

С крясък Али запраща горящия клон, а той прелита, свисти и тупва в тревата. Сетне изтлява. Сянката вече я няма. Само вятърът бие в бориките.

— Всичките ги виждам — прошепва Али — и на сън и на яве. Всичките що съм посякъл все след мен вървят. И стенат, и плачат, и жалят.

— А сега кого видя? — го пита Милица — кажи Али Ибрахиме, сега чия сянка пропъди?

— На майка ми — казва Али Ибрахим — на майка ми сянката пропъдих.

Стъпват бесният еничар и най-красивата мома по тясната планинска пътечка. Слънцето лее огън отгоре им. Склоновете стръмни, ронливи, камък да търкулнеш на пясък ще стане преди да е стигнал дъното на клисурата. И като вижда че не може да надвие Али с хубост, Милица решава да го пребори с коварство. Топло е, казва, нека починем. Али спира и докато тя се крие в сянката на бялото конче той точи ятагана. Лицето ми е нежно, казва му Милица, а слънцето прежуля. Дай ми султанското фередже да се прикрия. Али й подава фереджето, но тя уж неволно го изпуска. Вятърът го подхваща, фереджето подлитва, над пътечката, по склона, надолу към дъното на стръмната клисура. Да я отведе Али при султана без фереджето не може. Главата си губи, който Милица погледне. Гневен Али тръгва надолу, подир султанското покривало. Склон стръмен, ронлив, камък да търкулнеш на пясък ще стане. Али се препъва. Търкулва се. И полита по склона, надолу. Като вижда това Милица скача на бялото си конче и хуква далече.

Но спира я нещо. Дърпа я. Ръка ли нечия, що ли, тегли я нещо назад. Назад към Али. Към Али изедника. Сърцето се свило, въздух не стига. Братска кръв проливаш, Милице, брата си погубваш. Повръща коня Милица и хуква назад към клисурата. Открива Али, ни жив, ни мъртъв. Пребит, окървен. Напряга сили, повдига го през рамо. Тежък, силен Али, а тя слаба, тя крехка. Пада Милица. Режат я скалите, шурва кръвта й. Става Милица. Али тежък, тя лека. И пак пада. Слънцето огън. Скалите остри, натрошени. Кръвта на Али по Милица. Кръвта на Милица по Али и по скалите и по прахта. И прахта по Милица и по Али, лепкава, тъмна. Пак става Милица. Конче, ела конче, едвам простенва, едвам мята Али отгоре. Обратно в село ще ме погубят, на пътя ако слезем — Али ще убият. И като поглежда заснежените върхари Милица пропява:

Ой, Планино, Планино!

Прибери ни, Планино.

Скрий ни в дълбоките си пазви.

Нас — твоите клети дечица.

Води Милица кончето, а на кончето Али. В краката им — бял равнец разцъфва, пътечка им прави нагоре в Планината. Привечер намират самотна колибка. В егрека блеят овчици. Огнището разпалено, вода ври в котлето, в колибката — застлано леглото, а до леглото цял наръч кърпи. Съблича Милица Али, изкъпва му болното тяло, повива го, и както прибира прашните дрехи, в краката й пада Али Ибрахимовият ятаган. Навежда се Милица да го вдигне и щом докосва кървавата дръжка сто стона й отекват в главата. Плаче ятагана, скован от смърт и тая смърт пълзи, пълзи и само една крачка й трябва на Милица, само един замах с острието, за да погуби Али. Хвърля тя ятагана и бяга на двора. Сърцето й хлопа. В очите й — сълзи.

Читать дальше