Алън Кол: Далечно царство

— Амалрик Антеро, нали? — Името ми, произнесено от тези устни, прозвуча като най-прекрасната музика на света.

Поклоних се.

— На вашите услуги, уважаема.

Тя се засмя на натруфената ми официалност. Но смехът й не беше неприятен. Въпреки това се изчервих. Белите, съвършени зъби на Мелина блеснаха.

— О, моля те, наричай ме просто Мелина. Всичките ми приятели ме наричат така. Искам да кажа… много близките ми приятели. — Тя докосна с пръсти ръката ми и по тялото ми премина тръпка. — Мога да ти кажа, както всеки ясновидец, млади ми Амалрик, че ти и аз сме предопределени да бъдем… близки приятели.

Не съм съвсем сигурен, какво й отговорих. Но тя се изкикоти така, сякаш бях най-духовитият човек в цяла Ориса.

— Съвсем вярно, уверявам ви, почитае… хм… Мелина. Честна дума.

— Може би не трябва да приемам честната ти Дума за това — подразни ме тя. — В края на краищата има по-интересни начини да проверим, нали, млади ми Амалрик? — Блясъкът в очите й показваше, че тя не намеква за окосмяването по гърдите ми. — Пък и ще мога да разбера дали е вярно твърдението на по-опитните от мен жени, че червенокосите мъже били много страстни.

Ако преди това бях онемял, сега се чувствах така, сякаш ми бяха откъснали езика. Молех боговете да направят възможно още на часа да докажа това. Сега! Щях да й покажа истинска страст. Не измамната любов, която й предлагаха онези говеда. И докато проговоря, Лийго излезе пред мен. Водеше един мъж на средна възраст. Разпознах го веднага. Беше благородник и един от най-богатите конкуренти на баща ми.

— Ако обичаш, скъпа ми Мелина — каза Лийго — искам да ти представя най-големият ти почитател тази вечер.

Мъжът пристъпи напред, очите му бяха пълни с похот. Обърнах се и се втурнах към изхода. Знаех, че това е мъжът, избран да се радва на благоволението на Мелина през тази нощ. Пред подаръка, който беше поднесъл той, дадената от мен кесия, както и подаръците на другите мъже, приличаха на просяшко подаяние. „Ако веднага не си отида — помислих си, — ще го убия на място.“

Спря ме гласът на Мелина.

— Един момент, Амалрик.

Обърнах се, без да смея да вдигна очи, защото знаех, че те ще издадат чувствата ми. Но не можах да се сдържа. Трябваше веднага да я видя. За първи път видях цвета на очите й. Бяха зелени като камъните от необикновените гори на севера.

— Какво има, Мелина? — попитах прегракнало.

— Ще дойдеш ли пак? Моля те, обещай ми, че ще дойдеш.

Отговорът ми беше пламенен, искрен.

— Ще ти поднеса в дар живота си, красива Мелина — викнах аз, — за да получа покана от теб.

Не ми отговори. Ако ми беше отговорила, сигурен съм, че щях да си прережа гърлото, задето съм такъв глупак. Вместо отговор тя целуна един от прекрасните си пръсти и го положи върху ръката ми.

— Ще чакам, Амалрик — прошепна тя, — прекрасен мой червенокос приятелю.

Сега не мога да си спомня как се прибрах у дома. Но след тези думи се чувствах като бог, сигурен, че съм от крил начин да полетя.

След тази нощ отивах да видя Мелина при всяка възможност. Това означаваше всеки път, когато намирах достатъчно пари, за да купя подходящ подарък. Лийго ми подсказа съвсем недвусмислено, че без подарък няма да бъда приет. За това обвинявах него, а не моята красива Мелина. Бях сигурен, че тя ме иска заради самия мен, а не за такова глупаво нещо, каквото е златото. Какво би могъл да знае той за възвишените чувства, изпълващи нашите две сърца? В края на краищата той беше просто един сводник и се интересуваше само от печалбата, разрешена му от гилдията. Мислех си, че Лийго сигурно е най-алчната личност в този печалбарски бизнес.

Полагах отчаяни усилия да не обръщам внимание на резките промени в настроението на Мелина. Понякога тя се държеше така, сякаш само аз имах някакво значение за нея. В следващия момент обаче не бях за нея нищо повече от прахта в краката й. Преглъщах обидите й, презрението, с което се отнасяше към моите подаръци, студените погледи, подчертаното внимание към другите мъже. Слагах в краката й моите подаръци заедно с другите. Понасях нейното презрение. Понасях шегите за моя сметка. Понасях и засилващото се подигравателно отношение на Лийго.

Прахосах всичките си пари и започнах да разпродавам вещите си. Лъжех баща си и непрекъснато го молех за пари. Когато ми отказваше, вземах на заем такива големи суми, че приятелите ми започнаха да ме отбягват. Но винаги, когато изпадах в отчаяние, Мелина ставаше по-мила към мен, отправяше ми продължителни, обещаващи погледи, милваше ме и ме потупваше приятелски, докато не изпаднех в пълната власт на желанието. Тя ме хвалеше на висок глас пред другите мъже, отнасяше се към дреболийката, която й бях подарил, като към скъпоценна вещ или се оплакваше, че е уморена и с главоболие от работа… не се решавах да си представя от какво е тази умора и главоболие… и ме молеше да я разтривам. Безброй пъти се превръщах в неин роб и раболепно разтривах крайниците й. Под ръцете ми тя стенеше и въздишаше, сякаш обхваната от страст. Обръщаше се уж непринудено и оставяше ръцете ми да я докосват и по най-интимните места. Сетне ме отпращаше с мълчаливи обещания в очите. И аз продължавах да я посещавам съкрушен и изпълнен с желание. Този път, мислех си аз, тя ще се хвърли в обятията ми и ще ме моли да я отведа, подобно на храбрия капитан в песента. Такъв момент никога не настъпи. Защото както е сигурно, че всяка сутрин слънцето ще се покаже на хоризонта, така сигурно беше, че следващият поздрав ще бъде студен като сърцето на търговец на роби. Това унижение продължи месеци наред. Станах блед и слаб от преследване на неосъществими копнежи. Сънят ми беше така изнурителен, че се събуждах толкова изтощен, колкото и преди да легна. И тогава започнах да сънувам един странен сън. Един кошмар, който ме спохождаше все по-често със засилването на обхваналата ме фикс идея. Дори сега, когато си припомням всички тези неща, за да ги опиша, кошмарът отново ме споходи и ме ужаси така, както навремето. Но аз се заклех, че ще разкажа тази история. И щя я разкажа цялата, въпреки мъките, които може би отново ще трябва да преживея…