Алън Кол: Далечно царство

Насилих се да бъда весел.

— Най-напред, позволи ми да ти направя един малък подарък — казах аз.

— О, колко мило! — възкликна Мелина. — Надявам се, че е нещо необикновено. Моля. Моля. Дай ми да го видя.

Извадих шишето от джоба си. Лицето й помръкна.

— Какво е това?

— О, нищо. Просто малко отлежала ракия от избата на баща ми. Мисля, че бихме могли да я опитаме… и после мога да ти покажа моя подарък. Наистина е много интересен… обещавам ти.

Мелина се развълнува също като девойка. Седна в леглото и кръстоса крака така небрежно, че едва успях да се въздържа. Взех две чаши от един поднос и ги напълних. Мелина пое чашата от ръката ми и я помириса, присвивайки изящните си ноздри.

— Мм. Прекрасно! — каза тя. Изпи я на един дъх. После отново легна на възглавниците и уж случайно широко разтвори чудесните си крака. — А сега покажи ми подаръка.

— Искаш ли още ракия? — попитах аз.

— Не. Достатъчно. Няма нищо по-противно от хетера, която се поддава на алкохол.

— Как се чувстваш? — попитах загрижен аз.

— Чудесно. Защо питаш? — Гласът й беше остър, раздразнен.

— О… нищо. — Какво, в името на боговете, бях сбъркал? Дали на пазара не ме бяха измамили? Изведнъж си спомних, че трябва да произнеса едно заклинание, което ми бе казала магьосницата. Но в обзелото ме напрежение думите бяха излетели от ума ми.

— Е? Къде е подаръкът, който ми обеща? — упорстваше Мелина.

Паметта ми се възвърна.

— Моето сърце е твоето сърце — промърморих аз, подражавайки на монотонното напяване на жреците. — Моят лик изпълва твоите очи. В най-тъмната нощ аз сьм свещта, която осветява твоята утроба.

Мелина се намръщи.

— Какво ми бърбориш? Някоя любовна поема от кръчмите?

Преди да успея да измисля някоя лъжа за отговор, Мелина се прозя. Зелените й очи гледаха в мен. Зениците й бяха разширени и изпълнени с нетърпение. Тя облиза устни.

— Да се слави името ти, Бътала — изстена Мелина. — Амалрик, ти си толкова красив и млад, че сърцето ми ще се пръсне. Знам, че можеш да задоволиш една жена като расов жребец. Бутай, бутай, продължавай цяла нощ.

— Ъх… ъх…ъх — беше единственият ми красноречив отговор.

— О, за бога… вземи ме сега! Вземи ме! — Мелина захвърли робата и се сгуши в ръцете ми, разкъсвайки дрехите ми с острите си нокти. — Ще направя всичко, за да те задоволя — изстена тя. — Вземи ме. По всеки възможен начин, който желаеш. Любовнико мой! Моят красив, червенокос Амалрик!

Страстта обхвана и мен, тъй като и аз бях пил от любовното биле. Разкъсах дрехите си и небрежно ги захвърлих на пода. Един плах глас се опита да ме засрами, но аз го размазах като комар. Мелина бе легнала но гръб, обзелата я страст ускорено повдигаше божествените й гърди, нежната й шия бе поруменяла, краката й съблазнително разтворени, обръснатата й сладка рана ме подканваше.

— О, бързо… бързо, моля те — изстена тя. Хапеше устни, сякаш беше полудяла.

Хвърлих се върху нея като войник от окупационна армия, сграбчих я за меките задни части, а после го вкарах в онова топло, копринено място, за което бях мечтал толкова дълго. Представих си, че съм наистина онзи жребец, за който говореше тя, отдръпнах се назад, за да го пъхна отново по-навътре. И изведнъж чух зад себе си силен, побеснял от гняв глас:

— Слизай от нея, кучи сине!

Нечии ръце ме стиснаха за гърлото, повдигнаха ме откъснаха ме от вратата на рая и ме захвърлиха на пода. Дори и при този неочаквано прекъснат акт моята физическа подготовка ми помогна да се справя с нежелания полет. Извих се и веднага скочих на крака. Стоя изправен, задъхан, неприлично гол, червените косми на срамната област най-после даваха отговор на въпроса на Мелина, но не по начина, за който бях мечтал.

— Не го наранявай, Лийго — примоли се Мелина.

Сводникът стоеше пред мен с кинжал в ръка, бледите му устни под маската на паяка бяха стиснати.

— Толкова го обичам — продължи Мелина. — Не го пускай да си отиде. Аз трябва да бъда с него. Винаги с него.

Лийго извика. Чух много хора да тичат към стаята. Сводникът пристъпи към мен. Не се страхувах. Бях два пъти по силен от него и лесно можех да го накарам да съжали за стореното. Но виновният бях аз. Бях престъпник, промъкнал се в спалнята на друг мъж, бях с жена, с която нямах право да бъда. Има само едно нещо, което може да направи човек, попаднал в такава ситуация. С бързо движение грабнах дрехите и кинжала си от пода и се втурнах към прозореца.

Хвърлих се с главата напред, а гласът на Лийго кънтеше в ушите ми: