Алън Кол: Далечно царство

Бяха коренно различни от мен, защото аз винаги изпитвах удоволствие от загадъчната атмосфера на пристанището, от всичките непознати езици и дрехи, които можеха да се чуят и видят около разтоварваните кораби. Географията беше също един от малкото учебни предмети, към които проявявах интерес. Старите карти и разказите за смели пътешествия ме вълнуваха докато не станах на възраст, когато признанието на всичко това би се сметнало за детинщина от връстниците ми. Дори възприех възгледа на моя учител за устройството на света, макар че той беше традиционен, а аз вече бях демонстрирал силното си недоверие към всичко традиционно. Според науката земята имаше форма на голямо черно яйце. Слънцето, което даваше светлина и огън, беше създадено от боговете за наше добро. Само известните земи и морето, което ги разделяше, имаха привилегията да се ползуват от този дар. Всичко останало тънеше в непрогледен мрак, управляван от жестоки магьосници, които се готвеха да наложат своята воля и накрая да изгасят слънцето, да ни потопят в студена тъмнина и ни оставят на милостта на чужди богове. Моят учител казваше, че някога е било само ден, че нашите предшественици са имали големи знания по всички видове магии. Но те станали мързеливи и деградирали, казваше той, изоставили семейните традиции, проявили неуважение към града и жреците. Когато възникнала заплахата от магьосниците на тъмнината, те били неподготвени. Но боговете ни се смилили и запазили от пълно унищожение слънцето, този малък фар на надежда. След време ние сме си възвърнали част от изгубеното знание. Нашите кораби отново започнали да плуват, отблъсквайки тъмнината с всяко ново откритие. Според него обаче нашето бъдеще имало граница. И тази граница вече била почти достигната.

Имаше една приказка — алегорична, — която особено ми харесваше. Това беше легендата за Далечното царство. Едно място, където според историята живеели потомците на древните. Място, където слънцето осветявало черна пустош, управлявана от зли магьосници. Управниците и жреците на Далечното царство били невероятно добри и умни. Това било място, където виното и песента винаги били сладки. Всички кесии били издути от злато, всички сърца безгрижни. Ако можем да отидем при тях, продължаваше историята, всички наши врагове ще бъдат прогонени и светът отново ще се радва на вечна светлина. Беше хубава приказка и силно ме заплени. Но когато станах достатъчно голям, за да мога да опаша на кръста си колан с провесен на него кинжал и да се убедя, че съм вече мъж, забравих за нея така, както забравих и за детските си играчки.

Спомних си за това, изсмях се и отново си дадох дума да променя начина си на живот. Подкрепих решението си с поредната чаша ракия. Обърнах се да поръчам да ми донесат и шапка и леко разтревожен забелязах, че атмосферата се беше променила. Войниците си бяха отишли, сержантът също. Бяха останали само суровите мъже, влезли след мен. Те ме гледаха дръзко, смееха се за нещо и се мушкаха с лакти. Кръчмарят също никакъв не се виждаше. Почувствах как по тялото ми пробягват тръпки. Нещо щеше да се случи — особено ако останех и предизвиках съдбата. Спокойно се надигнах от стола и се отправих към изхода, давайки си вид, че не се интересувам от тримата мъже. „Ако тръгнат след мен — помислих си, — навън поне ще има място за бой.“

Тогава умеех добре да си служа с кинжала и това не е просто хвалба на един застарял мъж. Макар че не бях най-добрият в Ориса, бях достатъчно добър, за да спечеля малко време. Бях участвал в два дуела и всеки път бях успявал пръв да нараня противника си. През всичките онези години цялото време, през което успявах да се изскубна от учителите си, прекарвах на атлетическите писти. Ако се наложеше, можех да си плюя на петите и да изчезна яко дим.

Докато излизах, чух да скърцат столове; мъжете станаха и ме последваха. Преди да успея да ускоря темпото, от тъмнината се показаха две неясни фигури. Посегнах към кинжала си и видях татуирания паяк на лицето на единия. Лийго! Отзад тримата бандити от кръчмата препречваха пътя ми за отстъпление. Стиснах дръжката на кинжала и се приготвих да им покажа едно-две неща, с което да ги науча да проявяват нужното уважение. Но останах излъган, защото изящният предпазител на кинжала се закачи за едно копче и оръжието ми изтрака на земята. Стоях и се хилех като маймуна, дясната ми ръка бе протегната напред, празният ми юмрук се свиваше и разтваряше. Една ръка ме стисна за гърлото. Ритнах назад и чух как някой извика от болка. Но нямаше време за ликуване, защото ме сграбчиха силни ръце, а Лийго се спусна напред и заби юмрука си в корема ми. Стегнах се и понесох безнаказано удара. А ако се съдеше по сумтенето на Лийго, него го беше заболяло повече.