Алън Кол - Далечно царство

— Винаги съм вярвал, както и моят баща… и както и всички образовани хора, които съм срещал… че Далечното царство е просто мечта. Също както някои селяни вярват, че преди нас е съществувал Златен век, когато всички мъже са били герои, всички жени девственици-проститутки-майки, всички въпроси са имали отговор и така нататък, и така нататък…

— Какво би могло да те убеди, че една мечта е реалност? — попита Дженъс.

Въпросът му ме смая, защото неочаквано си спомних за моя сън: сън за едноокия мъж в речната пещера, кошмара, който ме измъчваше, след като срещнах Мелина. Потреперих, сякаш хубавият пролетен ден се бе превърнал в мразовит. После прогоних съня от ума си и се зад мислих върху въпроса на Дженъс.

— Всъщност не зная. И не се опитвам да се правя на онзи философ, който разсъждава дали човек сънува, че е пеперуда, или пък пеперудата сънува, че е човек. Болка? Страдал съм в сънищата си. Вечно ли ще продължат? Най-често съм сънувал по даден повод.

— Аз ще ти предложа три аргумента, но не такива каквито ни предлагат учителите по логика — отговори Дженъс. — Ще започна с най-съкрушителния. Този. — Той свали едно тънко синджирче от врата си и ми го подаде. На него висеше нещо: малка счупена статуетка на танцуваща девойка с вдигнати над главата ръце. Може би в едната си ръка някога бе държала шал или воал. Статуетката беше пречупена при бедрата. Може би беше от сребро или друг полублагороден метал, но сега беше силно потъмняла. Изработката обаче беше изключителна: лицето на девойката сияеше от щастие. Помислих си, че ако я разгледам през лупа, ще мога да различа всеки детайл върху лицето и ръцете й.

— Красива е — казах най-сетне. — Но съм виждал също толкова изкусни ювелирни изделия в работилниците на нашите майстори.

— Пипни я.

Пипнах я. И статуетката оживя. Синджирчето сякаш изчезна и половинката жена започна да танцува пред очите ми върху невидим подиум. Не беше от потъмняло сребро… кожата й имаше цвят на слонова кост, покри се с руменина. Косата й беше черна, тънката й дреха — виолетова. Махнах си пръста от нея и тя отново се превърна в потъмняла, счупена статуетка.

— Такова нещо никога не съм виждал, нито пък съм чувал — признах аз.

— Нито пък някой друг в тези земи — допълни Дженъс. — Съветвал съм се със свещеници и жреци и никой не знае с каква магия е изработено такова изящество. Всъщност един глупак ми каза, че то нарушава всички закони на магията — и затова сигурно е плод на черна магия. Заповяда ми да му го дам, за да го „очисти“. Взех си я и му казах какво ще му се случи, ако спомене за нея пред някого.

— Откъде си я взел?

— Баща ми ми я е дал като подарък за първия ми рожден ден. И тя не беше счупена. Когато станах на шест години, ми каза и откъде е донесена. Според майка ми тя му струвала три бойни коня — жребци, чието родословие стига чак до самия бог на конете.

— И баща ти е казал, че е донесена от Далечното царство, така ли?

— Да.

Замълчах и отново се замислих за селските разкази за тайнствените далечни земи. И колко велики били магьосниците там, и как можели да правят магии, които никой не успявал да развали. Как улиците и статуите били от масивно злато. В момента виждах доказателство за изкусната работа на някой голям магьосник — нещо, което дори върховният жрец на Ориса би обявил за най-голямо постижение в своя живот, нещо, което можеше да стане сватбен дар на някой крал.

— Как е счупено, ако мога да попитам? Дженъс помълча, после промълви:

— Днес не е ден за разказване на такива неща. Върнах му статуетката и промених темата.

— Надделява първото ти съображение — подхванах отново. — Но просто за да ти опонирам, ще кажа, че никой не познава всички магьосници на света. Не само тези от още неоткритите градове, но и онези, които живеят усамотени — в джунглите или в планините.

— Вярно. Но онзи могъщ магьосник, който е сътворил това, сигурно ги познава. Вторият и третият ми аргумент са по-маловажни и аз не мога да ти покажа нищо, с което да ги подкрепя. Ти чу, че ме наричат ликантиец. Но аз не съм оттам, макар да изкарах няколко години служба в Ликантия. Всъщност идвам от по-далече, откъм Тясното море отвъд Ликантия, от Валори. Земя е високи планини и малки долчинки. Кострома.

Никога не съм чувал за Кострома — признах аз. — Не. Няма как да си чул. — Той започна да обяснява, но после се отказа. — Недалеч от крепостта на моето семейство имаше търговски път. Керваните плаща ха данък на баща ми, а той осигуряваше войници, които да ги пазят от разбойници. Когато идваха да си плащат данъка, търговците правеха панаир. Това ставаше два, понякога три пъти през годината и за нас тези панаири бяха голямо събитие, също като Празника на жътвата. От време на време баща ми канеше някой от търговците у дома и го гощаваше богато. Не само защото беше гостоприемен, а защото за нас това беше единственият начин да научим нещо за далечните земи. Между историите, които ни разказваха, беше и тази за Далечното царство.