Алън Кол - Далечно царство

— И, разбира се, конниците този път не бяха приели материален образ, нали?

— Не точно… Виж сега. Бях слушал внимателно всички разкази и си бях нарисувал малка карта на района около нашата крепост. Бях отбелязал местата, където както казваха, най-често идвали ездачите. Едно от тези места беше тясно дефиле на около осем хвърлея — в Кострома така измерваме разстоянията, което отговаря приблизително на една трета левга — зад краварниците на баща ми. Скрих се зад едно маслинено дърво в дефилето. Луната беше само тъничък сърп. Зачаках. Не зная колко дълго съм чакал. Бях едва осем или девет годишен и може би съм заспал въпреки голямото вълнение. Събуди ме шум. Точно такъв, за какъвто разказваха говедарите: чух чаткане на конски копита.

— Но нищо не видя.

— Нищо в дефилето — каза Дженъс и погледна чащата си, сякаш тя беше кристална топка, която го връща в миналото. — Но видях едно нещо… две неща… да препускат на баира над дефилето. Двама ездачи. Мисляля, че бяха хора. Бяха въоръжени… или поне видях блясъка на шлемове н копия. Високи шлемове. Дори конете им бяха с брони, тъй като видях отблясък от луната от главата на единия. Позицията, която бяха заели, беше точно такава, каквато сега сам бих заповядал да се заеме… ако предвождах патрул в неприятелска територия… да наблюдавам дефилето, така че основната сила да не бъде изненадана. Тропотът на копита се усили, после отмина. И щом заглъхна, двамата ездачи се присъединиха към останалите. Тропотът от тяхното препускане също замря… Яздеха на изток — където според легендите се намира Далечното царство. Побягнах обратно към замъка и се пъхнах под завивките, като че ли някой ме гонеше.

— А на сутринта, когато се върна?

— Не намерих нищо. Нито по меката пръст на баира, нито пък в дефилето. Никакъв знак, че е минала някаква група от разузнавачи, яздили далеч отвъд своите граници.

— Сън — казах аз разочарован, че в разказа на Дженъс нямаше никакъв кървав череп, изчезнал селянин или поне стадо, панически хвърлило се от скалите.

— Без съмнение — съгласи се Дженъс и погледна слънчевия часовник. — А новият ми сън е, че нощес съм началник на караула и вече закъснявам да се върна в казармата и да се накича с всички труфила, които трябва да нося, докато проверявам часовите.

— Днес за мен беше един радостен ден, приятелю — продължи той и извади от кесията си една сребърна монета въпреки моите възражения. — Ти успя да ме убедиш, че няма такова нещо като Далечно царство. Може би ще се срещнем друг път. Може би ще мога да ти помогна да планираш своето пътуване, тъй като сам доста съм пътувал на запад. — После стана и си тръгна.

Останах сам и си поръчах още една кана вило — отчасти защото исках да разбера на кого от двама ни се усмихваше кръчмарката, отчасти да размисля върху нова, което бях чул. Защото по някакъв начин, въпреки че онова, което бе казал Дженъс, противоречеше на логиката, чувствах, че някъде там, далеч на изток, наистина съществува мрачното и приказно богато Далечно царство.

През следващите седмици се видях с Дженъс няколко пъти. Освободен от омаята на Мелина аз четях, подготвях се за пътуването си, разговарях с по-стари търговци, слушах разказите на пътешественици и моряци така, както бях правил като дете. Но вече знаех какво търся. Баща ми, изглежда, забеляза моето ново увлечение и вероятно го одобряваше, защото все по-малко ме подлагаше на ироничните си критики. Събирах и всички легенди за Далечното царство и се мъчех да ги проумея. Но това беше невъзможно: защото срещу всяка една, в която се казваше, че в Далечното царство има магии, които правят конете да летят, се намираше друга, според която техните жреци са толкова силни, че не са им нужни никакви товарни животни: предметите и хората просто летят чрез магии.

Някои от тези легенди споделях с Дженъс. Той учтиво слушаше, но се отнасяше скептично към тях. Държеше се така, сякаш изобщо не го интересуваха. Всъщност се държеше точно така, както се държа самият аз днес, когато предлагам на някой стиснат шивач товар най-фина коприна, чиято цена надхвърля онова, което той е готов да заплати. „Този плат, господине, въпреки че е много рядък и фин, е прекалено скъп. Аз самият умувах цели две седмици преди да си позволя да го купя.“ Или: „Разбира се, с този плат трябва да се работи много внимателно, тъй като е предназначен за най-изтъкнати люде.“ И така нататък, докато накрая бедният човечец не реши, че е готов да ме убие, ако откажа да му продам стоката.