Алън Кол - Далечно царство

Търся капитан Дженъс Грейклок от градската гвардия — казах аз.

Единият часови сбърчи чело, после си спомни.

— О, ликантиеца! Той е с втората кохорта, господине. — Той вдигна глава към слънцето. — Най-вероятно още е на полигона. Много усърдно тренира хората си.

Войникът подробно ми обясни как да го намеря. Докато вървяхме между казармените постройки, разсъждавах върху другото, което беше казал. Грейклок? На служба в Ориса? В елитната част, грижеща се за сигурността на градската управа? Замислих се за предишната нощ и макар че тогава не бях обърнал достатъчно внимание, си спомних акцента му; но той беше съвсем различен от акцента на малцината ликантийци, които бях срещал.

Видях облак прах и блясъка на оръжия в края на полигона. В земята бяха забити дебели колове, които трябваше да представляват врагове. Два такива коля имаше и зад нашата къща — учителят по бойни изкуства, нает от баща ми, ги използуваше за моето обучение. Чу се вик „Стой“ и прахта се слегна; видяхме петдесетина двойки войници. Бяха с щитове, носеха кожени ризници с високи яки, кожени набедреници и кожени шлемове. По време на война кожата се подсилваше на най-важните места със стоманени плочки и ако битката беше много люта, и с ризница от метални брьнки. Единият от всяка двойка държеше късо копие, а другият — сабя. Острието на копието беше покрито с предпазител, а сабите бяха пъхнати в ножници. В единия край беше Дженьс Грейклок. За разлика от другите той носеше шлем със забрало и необичайна кожена дреха с дълъг ляв ръкав, покрит с плътно разположени стоманени плочки. Плочки имаше и на гърдите и рамото. В дясната си ръка държеше дългата тънка сабя, която бях видял да използува толкова резултатно, и, също като войниците си, с лявата стискаше щит. Познах и човека, който беше извикал на войниците — беше сержантът, когото говорихме в кръчмата.

Дженьс ме видя и кимна, но не дойде да ни поздрави, а отиде в центъра.

— Това упражнение изпълнихте добре — каза той, но в гласа му не се чуваше особено голяма похвала. Добро е за парад. Сержант Мийна?

— Да, сър!

— Излез напред и сякаш си полепнал целия в мед, ме удари с копието си.

Едрият сержант направи както му бе заповядано, но едва бе започнал атаката, когато Дженъс му нареди да спре.

— Парадният площад си е параден площад — каза той спокойно. — Войната обаче е нещо съвсем различно. Ще ви науча на много неща, нали затова сте новобранци. И никое от тях няма да е лошо, ако преживеете боя, както и никое няма да е добро, ако хвърленото срещу вас копие изпрати тялото ви в небитието. Ето някои неща, които могат да се приложат. — Докато говореше, той ходеше бавно, сякаш под вода. — Хващате копието, насочено срещу щита ви, обръщате щита настрани и удряте. Или удряте копието по средата със сабята си… и може би ще го счупите. Друг съвет. Ако врагът загуби равновесие… благодаря ти, сержант, точно така… минавате му отстрани, а после го мушкате над или под ризницата. Но когато правите това, не забравяйте, че до вашия враг има още един, и ако цялото ви внимание е съсредоточено към първия, също ще погинете. Един добър трик… нещо, което младите благородници никога не могат да запомнят — е да стискате в юмрука си шепа прах и да го хвърлите в лицето на протвника, преди той да ви е атакувал. Ако сте достатъчно бързи, може да успеете да се наведете и да прережете сухожилието на врага, макар че тази хватка е много рискована. Друга рискована хватка, която е по-сигурна, ако си много силен, е да отблъснеш копието с удар на сабята, а после да удариш с щита като с оръжие. Виждал съм хора, ослепявали от такъв удар… и след това просто ги колиш. Но най-важното, което трябва да научите, е никога да не гледате щита, никога да не гледате сабята, а да гледате в очите на човека, с когото се биете. Те винаги ще издадат следващия му ход.

Дженъс се отдръпна крачка назад.

— Сега, сержант Мийна, ще изпълниш същите хватки, обаче без едно-две-три. По двойки и в атака. Ясно ли е?

Сержантът се разкрещя на войниците и облакът прах се вдигна отново. Реших да не споменавам за двата дуела в които бях участвал, тъй като капитан Грейклок сигурно щеше да ги сметне за формалност, за най-обикновена борба между петли на бунището. Рязане на сухожилия… хвърляне на пясък… заслепяване… не. Макар че навремето ги бях взел доста на сериозно, както, пред полагам, ги бяха взели и моите противници, двата скандала за любовни истории, уредени с първите капики кръв, не бяха истински двубои.