Алън Кол - Далечно царство

— Закуси ли? — попита ме баща ми.

— Не съм.

— Не се съмнявам, че нямаш апетит.

— Нямам. Искам да кажа, не съм гладен.

— Хм. От трополенето, което чух при завръщането ти у дома след последната чашка, се досетих, че стомахът ти е в състояние да приема само ракия и мляко. — Не ме остави да отговоря. — Предполагам, че ще ми искаш нещо. Освен това въпреки скромната ми пророческа дарба мога да предскажа какво ще бъде то.

Сведох поглед към масата и кимнах.

Това ще бъде за трети път… — започна Търги. Мисля, че зная исканията на моя син, и дори си спомням сумите. Нямам никакво намерение да си губим времето за изслушване на още една молба за злато, което ще бъде прахосано за позлатяване на някоя…

— Баща ми млъкна. Въпреки чувствата си, които тогава схващах като гняв, но сега разбирам, че са били по-близко до разочарованието, той не искаше да ме засрамва пред един роб. — Амалрик, трябва да помислиш, още малко, преди да отправиш молбата си.

Погледнах го.

— Парите не ми трябват за… нея. Трябват ми да изплатя един дълг.

— Сигурно на някой лихвар, господарю Антеро пак се обади Търги.

Очите ми пламнаха.

— Един дълг на честта, Търги. Може би ще трябва да ти преведа тази дума на езика, който разбираш.

Търги нахлузи на лицето си маската на безразличие преди баща ми да го смъмри.

— Дълг на честта — каза баща ми бавно. — Много добре. Няма да отхвърля този дълг… нито пък твоята молба. Търги! Погрижи се.

— Благодаря ти, татко.

— Не ставай. Още не сме закусили. Запомни тази малка мъдрост — за всяко хранене, което ще пропуснеш сега, през идните години тялото ти ще ти напомня многократно. — Баща ми вдигна ръка и един домашен прислужник дойде при мен. — Търги — продължи той сякаш изведнъж бях станал невидим, — размислих въпроса със слоновата кост от Лаозия и реших, че или семейство Дж’хана са глупаци, или нас вземат за такива. И в двата случая искам да се изпрати куриер не по-късно от днес по пладне, със следните инструкции…

Търги ми подаде кесията. Лицето му беше сьвсем спокойно, сякаш изобщо не беше казал онези недруже-любни думи в градината. Често ми е казвано, че подобно поведение говори за компетентност, и все пак и до днес не мога да разбера хората, в чиито вени тече мастило вместо кръв, чиито кости са от злато и сребро и вместо ум имат отчет за печалбите. Потреперих от тъмнината и студа в голямата зала. Спрях пред олтара, взех, щипка пясък и инстинктивно понечих да го сложа пред портрета на брат ми Халаб, както правехме всички, когато излизахме от къщи. Погледнах внимателно портрета: рисунката беше вярна и точна; художникът твърдеше, че са спазени всички традиции и духът на Халаб е доволен. Поръсих пясъка, който бях взел, и се зачудих достатъчно ли е това? След смъртта на Халаб тялото му не бе намерено, нито дори парченце кост. Даваше ли този пясък мир на Халабовия дух? Или брат ми продължаваше да броди из този свят, без да намери покой? Отново потреперих: надявах се, че когато умра… а се надявах да живея цяла вечност… това да не стане без опрощение, без погребение, без да бъда отмъстен, ако не умра от естествена смърт.

Ийнес чакаше близко до изхода. Видя израза на лицето ми и го разгада: Халаб… неговата смърт… защо онова, което не е трябвало да стане… да продължава да тежи върху всички нас? Зарадвах се на топлината на пролетното слънце.

— Да не си намислил да постъпиш в армията, господарю Амалрик? — попита Ийнес искрено разтревожен. — Зная, че е станало традиция младите мъже, които изпитват любовна мъка, да вземат такива драстични мерки, но аз бих те посъветвал да не го правиш. Първо, здравето ми не ми позволява да живея при полеви условия дори и при незначителните битки, които води в последно време нашата армия. Така че оръжието ти ще бъде неизлъскано и много често ще се налага да ядеш студена храна. Второ, двамата мъже, които срещнах да отиват при някаква жена, се кълняха, че още не били изтрезнели от тежко пиянство и не можели да си спомнят името на онзи слабохарактерен младеж, с когото се били нощес. Трето, освен това се кълняха, че били големи глупаци, защото всеки, който се съгласи да тури шлем на главата си и стори това или за да се отърве от някакво отмъщение, или да има възможност да се храни повече от един път на ден, бил глупак. Четвърто…

— Четвърто — казах аз, — не постъпвам в армията и съм готов да те сменя срещу една торба фураж. Замълчи. Дошли сме тук по работа. — Двамата часови на портала на казармата видяха дрехите ми, разбраха, че към тях се приближава благородник, и поздравиха, като удариха краищата на копията си в калдъръма.