Алън Кол - Стен

— Изчисляване на точен процент невъзможно. Но като цяло — неблагоприятна.

— Детайли.

— Ако се допусне начало на революция, особено режисирана като настоящата, преди да е настъпил подходящият момент, ще възникнат следните проблеми: най-силно мотивираните и обучени хора на съпротивата най-вероятно ще станат жертви, тъй като ще атакуват повече спонтанно, отколкото по предварителен план; нелегалните сътрудници ще бъдат премахнати, тъй като за тях излизането на открито ще се превърне във въпрос на оцеляване; тъй като въоръжените усилия няма да се проведат с пълна ефективност, вероятността съществуващият режим да успее да потуши революцията с военни средства е почти сигурна. Примери за по-горното са…

— Прекъсни програма — каза Стен. — Ако изгърми, колко време ще ни трябва, за да възстановим отново нещата?

— Фразеология неясна — отвърна Йоргенсен. — Но разбрана. След потушаването на революцията насилието ще се усили. Възстановяването на революцонната дейност ще отнеме голям период между десет и двадесет години.

Стен дори не си направи труд да изругае. Просто си наля още пиене.

— Стен! — изведнъж извика Бет. — Виж. На оня екран.

Стен се обърна. И зяпна. Екранът, към който му сочеше, беше фиксирал входа към Екзотичната секция.

— Но — чу той гласа на Доктора, — тези не са от нашия персонал.

Не бяха. „Тези“ означаваше плътна стена от мигрита. Невъоръжени, понесли тояги и импровизирани метални колове. Щурмуваха въпреки съсредоточения огън на патрулите, струпани пред входа. И загиваха.

Но продължаваха да настъпват през телата на мъртвите и най-сетне се хвърлиха върху защитниците. Звукът беше изключен, но Стен можеше да си го представи добре. На екрана се мярна някакво момче, не повече от десетгодишно. Размахваше… Стен преглътна. По „нещото“ в ръката на момчето все още висяха дрипи от униформата на патрула.

Нови мигрита се понесоха напред, помъкнали над главите си стоманени пейки, изтръгнати от работните цехове. Заблъскаха с тях по вратите на Екзотичната секция и вратите се сринаха.

Йоргенсен, който все още се намираше в своя транс на боен компютър, продължаваше да реди монотонно:

— Има обаче и примери на спонтанен успех. Както например на лишеното от расови права гражданство на Йоханесбург.

— Два Миюйткина — сряза го Стен.

— Бе имам едно предложение — каза Алекс. — Предлагам да се присъединим, или нашата революция ще мине без нас.

Стен прекрачи през разбитите прозорци на контролната капсула на купола за развлечения и погледна надолу към хилядите лица, обърнати към него. Потни, окървавени, мръсни, ръмжащи.

Нямаше никаква логика. Само една ракета можеше да направи на пух и прах не само струпалия се тук екип на „Богомолка“, но и всички работници от съпротивата, които толкова усърдно бяха привличали и обучавали с месеци.

„По дяволите логиката“ — каза си Стен и вдигна ръка за поздрав.

— Вулкан! — Гласът му отекна из купола. Прецени, че все още има функциониращи наблюдателни камери на сигурността и че го наблюдават. Зачуди се дали Торесен ще може да го идентифицира.

— Свободни мъже и жени на Вулкан — поправи се той. Изчака, докато мощният рев заглъхне. — Ние дойдохме на Вулкан, за да ви помогнем да извоювате свободата си. Но вие нямате нужда от нашата помощ. Вие щурмувахте оръжията на Компанията с голите си ръце. И победихте.

— Но Компанията все още е жива — продължи той. — Живее, окопала се в Окото. И докато не получим възможността да отпразнуваме победата си там, в Окото, все още не сме спечелили нищо.

— Сега е моментът! — викна той. — Сега е моментът да ви помогнем. Да ви помогнем да освободите Вулкан! — И изключи мегафона и се прибра в капсулата.

Алекс му кимна одобрително.

— Не ги разбирам тия работи, но признавам, че речта ти беше добра. Дай сега да не се моткаме, ами да пращаме сигнала и да почваме работа.

МЮОР ЮДЖХХ ММУИ ОЕРТ ММСВ ССВХ АВЛО…

Махони отстъпи встрани и остави Императора сам да разчете декодираното съобщение:

ПЪРВА ФАЗА ИЗПЪЛНЕНА. НА ВУЛКАН ЦАРИ ПЪЛНА БЪРКОТИЯ. МОЛЯ ЗАПОЧНЕТЕ ВТОРА ФАЗА.

Императорът си пое дълбоко дъх.

— Изпратете незабавно Гвардейски Първи и Втори щурмови съгласно Операция „Браво“, полковник.

Баронът се взираше във фигурата на екрана. Намръщи се. Беше му позната. Набра няколко клавиша и камерата се приближи към Стен. Торесен огради кадъра в рамка и го замрази. Огледа внимателно лицето на Стен. Не. Не го познаваше. Натисна клавишите, указващи на компютъра да порови в паметта за възможна идентификация. С малко повече късмет можеше да се окаже просто някое мигри с голяма уста и малък мозък. Неизвестно защо обаче Торесен не беше сигурен, че ще излезе точно така.