Алън Кол: Флотът на прокълнатите

Взря се с погнуса в далечния център на космодрума. Защо я бяха приземили на такова разстояние? Некадърни глупаци! Но това не я изненадваше.

Закрачи решително по снега. Отделението я последва — снаряжението скърцаше, ботушите хрускаха по заледената коричка. Големи грависледове стенеха край тях, натоварени с части и материали. В някои от тях се вкопчваха мъже и жени, за да си спестят с риск ходенето преди или след смяната в заводите, обкръжили космодрума с пръстен от пушеци и извисяващи се пламъци.

Лейди Атаго изобщо не се оглеждаше, за да обхване с поглед странната сцена. Просто продължаваше напред, докато не стигнаха до центъра.

Един часови им излая от будката си до главната порта. Тя го пренебрегна и го подмина, а войниците й отсечено вдигнаха оръжия, за да сложат край на въпросите. Подметките на ботушите им затракаха гръмко по дългия коридор към администрацията.

Свърнаха зад един ъгъл и някакъв набит мъж притича към тях — като оправяше туниката си в движение. Лейди Атаго спря, понеже видя, че е с униформа на адмирал. Мъжът беше запотен и зачервен.

— Лейди Атаго — избълва той, — толкова съжалявам. Не предполагах, че ще пристигнете толкова скоро, и…

— Адмирал Диен? — прекъсна тя бърборенето му.

— Да, милейди?

— Ще заема вашия кабинет — осведоми го Атаго и продължи по пътя си. Диен се запрепъва подире й.

Лейди Атаго седеше безмълвно и преглеждаше компютърния архив. Двама от отделението стояха пред вратата с готови за стрелба оръжия. Останалите бяха заели стратегически позиции в излишно разкошния кабинет на адмирала.

Щом влезе в него, тя хвърли бърз поглед на обстановката. Леко изкривената й устна подсказа какво си мислеше — твърде неподобаващо за таанец.

Докато Атаго плъзгаше съдържанието на архива по екрана, Диен мънкаше неспирен поток от недовършени обяснения.

— Ето… ето… сама виждате. Бурята. Загубихме цял ден за производство! И това нещо! Наложи се да прогорим нови площадки за кацане, за да приемаме товарните кораби. Напрежението беше огромно, милейди. Небето направо чернееше от тях. А не ни достигаха съоръже…

Млъкна внезапно, защото тя натисна един клавиш и компютърният екран се опразни. Атаго дълго остана взряна в монитора. Накрая се изправи и се обърна към мъжа.

— Адмирал Диен — подхвана с равен глас, — от името на лорд Феерле и Таанския висш съвет ви освобождавам от командния пост.

Дори някой художник или физик би се стъписал от белия цвят, който придоби лицето му. Тя тръгна към изхода, а един от войниците й пристъпи напред.

— Почакайте, милейди — примоли се Диен.

Тя се обърна през рамо, едната съвършена вежда леко се изви.

— Да?

— Поне ще ми позволите ли… Ъъ, мога ли да задържа личното си оръжие?

Тя се позамисли.

— Заради честта ви ли?

— Да, милейди. Заради честта ми.

Отново проточило се очакване. Накрая тя отвърна:

— Не. Според мен не може.

После излезе и вратата тихо се затвори зад нея.

Стен и Лайза Хайнис се провираха през ужасната навалица на космодрума. Като главен транспортен възел на Първичен свят, град Соуард винаги бе страдал от пренаселеност. Но това си беше тъпа нелепост — да трябва да отъркваш ръце и рамене в пипала и антени.

Докато си пробиваха път към наетата гравикола, двамата все повече се озадачаваха и наежваха.

— Какво става, по дяволите? — попита Стен, без всъщност да очаква отговор.

— Де да знам — отвърна Лайза. — Но май вече ми избледнява загарът, а ако не се измъкнем оттук, ще се издрайфам.

— Я не ме занасяй — възрази той. — Детективите, разследващи убийства, не драйфат. Това си влиза в служебната им характеристика.

— Ти само гледай — изсумтя Хайнис.

Стен я сграбчи за ръката, извъртя я около тътрещото се туловище на някакъв младок и изръмжа:

— Не съм виждал толкова униформи от новобранското обучение.

Вмъкнаха се в гравиколата и Стен поиска разрешение за излитане от местните контрольори на трафика. Съобщиха им, че чакането ще продължи поне четиридесет минути. След час и половина (и след непрекъснати отлагания, оправдани с военния трафик) най-сетне успяха да се издигнат над земята.

По пътя към дома на Лайза положението не беше много по-добро. Фоулър бе затънал в почти триизмерно задръстване. Двамата едва разменяха по някоя дума, докато накрая не се измъкнаха от предградията, за да се насочат към огромната гора, над която бе закотвена къщата-лодка на Лайза.

— Винаги ли е било така? — зачуди се тя. — Или преди бях свикнала?