Алън Кол - Флотът на прокълнатите

Гласът на ван Дорман пресекна и той се извърна. Стен застана мирно; разговорът явно бе стигнал до своя край.

— А, капитане… Още нещо. Лично е. Моята дъщеря ви изпраща поздрави.

— Благодаря, сър. Как е Бриджит?

— Все още жива и здрава. И още работи при новата си… приятелка. — Следващите думи едва се чуваха. — И това едва ли ще го проумея някога.

Стен нямаше какво да каже. Отдаде чест на гърба на стареца и се измъкна навън.

Четирите кораба, останали от 23-ти флот, се свираха под земята заедно с войниците и цивилните. Разрушителите бяха скрити на около два километра един от друг в разширен тунел на подземни влакове. Патрулният катер беше замаскиран в порутен хангар. Но най-трудно беше да укрият някак едрогабаритния „Блатен паток“.

Стен си задаваше въпроса дали инженерът, измислил решението, е жив. Щеше му се да го почерпи една бира… защо не и няколко, стига да се намери бира в град Кавит.

Два огромни кратера, останали от таанската бомбардировка в Деня на Империята, бяха разширени, издълбани надолу, застлани с бетон и съединени. Под прикритието на нощта и електронна маскировка и под охраната на гвардейски батальон бяха преместили „Блатен паток“ в кратерите. След това бяха сложили върху ямата леки носещи греди и бяха напръскали покривен слой. После бяха излели плас в точно повторение на първоначалните кратери. Нито наблюдателните спътници, нито разузнавателните кораби на таанците бяха забелязали някаква промяна.

Стен се досещаше, че появи ли се в кораба, ще може да прави каквото пожелае. Позна. По-старшите от него, до един галеници на ван Дорман, заподозряха в Стен новия любимец и като истински угодници смятаха всяка изречена на глас негова мисъл за безпрекословна заповед до всички.

Той внимателно пръсна оцелелите хора от отряда си във всеки отсек на „Блатен паток“. Ако затънеха в дракх (Стен беше единодушен с ван Дорман, че точно това ги чака), поне щеше да има по едно-две надеждни същества навсякъде.

Премести центъра за бойна информация — втори команден възел, както и негов боен пост — от задната „пагода“ на кораба. Зарови го дълбоко в корпуса и си достави немалко удоволствие да заеме доскорошната офицерска трапезария на „Блатен паток“.

После подсказа (и това се превърна в заповед) на помощника на ван Дорман, че не е зле корабът да бъде подготвен за битка, като махнат излишното. Въпреки премеждията в „Блатен паток“ се бяха съхранили дървената облицовка, тапицерията от кожи на разни преживни добичета, както и изтънчените, затова пък лесно запалими покривки, мебели и съдове в офицерските помещения.

Естествено най-силно звучаха оплакванията не на офицерите, а на техните униформени лакеи. Стен с неописуема радост преназначи сервитьорите, барманите и ординарците сред оскъдните разчети на оръжията.

Забавляваше се до насита… докато не си спомнеше, че рано или късно това туловище ще влезе в бой. Прецени, че „Блатен паток“ би издържал около четири секунди срещу таански кръстосвач. И двойно по-малко, ако лошият късмет ги срещнеше с „Форез“ или „Кисо“.

Но нали все на нещо трябваше да се радва?

По искане на генерал Махони Стен отдели Килгър, за да го направи координатор на прехвърлянето на цивилните.

Когато (и ако) се появяха пътническите кораби, щяха да имат съвсем оскъдно време, за да натоварят хората. Махони и ван Дорман бяха единодушни, че в това няма място за честолюбие или съобразяване с традицията.

Затова заповядаха на Килгър да облече цивилни дрехи и официално го провъзгласиха за заместник-кмет на Кавит. Заемащият длъжността преди него или бе убит, или бе изчезнал заедно с кмета.

Килгър се чудеше на щедрата подкрепа — поставиха под негово разпореждане определени офицери и сержанти от Първа гвардейска. Нито той, нито някой сред гвардейците (освен началник-щаба на Махони и началниците на разузнаването) знаеха, че генералът методично изважда от дивизията най-добрите си подчинени, за да ги изпрати в безопасност, където да станат основа на новата бойна част.

И никой не подозираше, че генерал Махони се кани да наруши заповед на Императора и да остане в Кавит, за да умре с остатъците от дивизията си.

Отначало Килгър си мислеше, че ще е голям кеф да командва много по-старши от него офицери. Кефа си го имаше, но се оказа нищожна част от работата.

Алекс Килгър рядко успяваше да поспи, докато изчовъркваха цивилни от убежищата, разделяха ги на групи за товарене по сто души и им обясняваха правилата за качване в корабите. Всеки от тях можеше да внесе това, което е на гърба му. Нищо друго — дори тоалетни принадлежности.