Алън Кол - Завръщането на императора

„Ще решат, че съм въоръжен. Но не толкова добре, колкото тях — имперски костюми с модификации и така нататък.“ Той коленичи, с пистолет в дясната ръка, поддържана от лявата, с лакът върху коляното… издишване… вдишване… задържане… натискане.

Уилигънът изтрещя. Куршумът беше едномилиметрово топче от АМ2, обвито в империум. АМ2 — горивото на космическите кораби. Снарядът улучи един от мъжете в крака и го взриви. АМ2 не беше обикновен пехотен снаряд. Костюмът не можеше да го спре.

„Проклет да съм — помисли си Алекс. — Повече от сто метра и го уцелих. Стен нямаше да повярва… Още четирима. Сега вече ръкавицата е хвърлена.“

Проехтя ответен огън. Килгър предположи, че противниците му използват по-обикновени оръжия — все още се опитваха да го пленят жив. Една пресечка по-нагоре започваше „неговата“ улица.

Жицата беше завързана здраво за стълба на една от уличните лампи на половин метър над земята. Агентите от „Богомолка“ се хвърлиха напред, извисявайки се на десет метра с всеки скок, и се устремиха към него. Алекс се спусна надолу по „своята“ улица в бесен бяг. В бясно хлъзгане, по-скоро.

Тясната алея имаше наклон от петдесет градуса и беше заледена. Нямаше начин някой да върви, камо ли да тича по нея. Килгър също не можеше, но използваше кабела като обратното на ски влек, за да не се пребие. Изруга, когато изолацията раздра ръцете му. Спря, залитна, едва не падна, но възвърна равновесието си.

Двама от агентите на „Богомолка“ се устремиха след него. Приземиха се от скока на заледената наклонена повърхност. Дори с помощта на псевдомускулатурата, която се включи и ги изстреля нагоре, краката им изгубиха опора. Един се заби в стена и се свлече неподвижен към Килгър. Другият се завъртя във въздуха, загубил контрол.

Килгър го простреля през лицевото стъкло, докато падаше. После тръгна обратно нагоре, като се изтегляше по жицата и редуваше ръцете си.

Чу реактивните двигатели на един от бронираните костюми, хвърли се на земята и се превъртя по гръб. Агентът се появи на покрива. „Паникьосал си се и си мислиш, че костюмът ще те спаси, момко. Увиснал си там като прекрасен облак.“ Алекс простреля облака три пъти. Двигателите на костюма останаха включени и изстреляха тялото нагоре и настрани в снежния вихър.

„Още един. Още един. Покажи се, приятелче.“

Нищо.

Без да знае — или да се интересува — дали последният агент се е изплашил, отишъл е да помага на падналите си другари, или е загубил контрол над костюма си, Алекс се изкачи до Горната улица. Сега трябваше да изчезне от града, да напусне планетата и да стигне до тайно място за среща, известно само на още едно живо същество във вселената.

— С лявата си ръка, с лявата ръка в съня си. С лявата ръка в съня си, люлея люлката на младенеца.

И Алекс Килгър изчезна от планетата Единбург.

Придобиването на власт винаги е било труднопостижима цел, зад която стоят разнообразни подбуди. Социоисториците са изписали цели библиотеки по въпроса, анализирайки отново и отново миналото, в търсене на съвършената формула, като отбелязват правилните начини за постигането й и изтъкват очевидните грешки.

Родственици сключваха бракове помежду си, за да получат власт, и създаваха неспособни наследници на своя трон. Опасността от подобно наследяване понякога осигуряваше на родителите дълго царстване.

Родственици също така се избиваха взаимно или биваха хвърляни в тъмници за десетилетия.

Геноцидната война беше друг от любимите номера, един от малкото безотказни методи за постигане на власт. Трудността при геноцида, според социоисториците, беше, че трябваше да се прилага непрекъснато, за да се запази превес.

Политическите игри без убийства бяха друга предпочитана тактика — при определени обстоятелства. Властта се печелеше в този случай на основата на непрекъснати компромиси. Много гласове трябваше да бъдат чути и много мнения да бъдат взети под внимание. Едва след това можеше да се взимат решения. Какво пък — малко изкусни лъжи и всички вярваха , че исканията им са задоволени. Дори започваха да се смятат, че са от определящо и важно значение. Водачът трябваше само да подхранва въображението им с илюзията, че постигат достатъчно голям напредък, за да се възползва от подкрепата им. Правилото тук беше, че ако някой притежава твърде малко, перспективата за придобиване на повече винаги е съблазнителна.

Имаше и други методи, но те, общо взето, се подчиняваха на същите принципи.