Алън Кол - Завръщането на императора

Не знаеше дали смъртта им е била мигновена, или дълга и мъчителна. Дори и да крещяха, не би могъл да ги чуе заради шума от издигането на космическия кораб.

Обърна се и видя Стен да се изправя и да измъква още една хранителна пръчка от торбата си.

Махони простена. Погледна разтревожено небето.

— Вече няма да искат просто да ни пленят — заключи той. — И няма да рискуват още един отряд, дори да разполагат с такъв. Командният кораб ще ни преследва и ще ни обстрелва докрай. Аз поне бих постъпил така.

— И аз си мислех същото — каза Стен, — но имаме това… — И посочи към белия кораб, увиснал послушно над езерото. — Както и два резервни. Твоят и на отряда. Би трябвало да е достатъчно, за да им отклони вниманието, не мислиш ли?

Махони схвана идеята му. Можеше и да се получи. Понечи да се изправи. Стен му махна да спре и заяви:

— Умирам от глад. Може да мине доста време, преди да имаме друга възможност. Нека хапнем.

Махони усети раззинатите челюсти на глада в собствения си стомах. Беше успокоително чувство — все още беше жив. Какво толкова, по дяволите!

Започнаха да ядат.

Господарят Килгър от Килгър — бивш главен подофицер Алекс Килгър (Първа гвардейска имперска дивизия, пенсиониран), още по-преди главен подофицер А. Килгър, отдел „Специални задачи“ към Имперските служби, още по-преди редник, а малко по-късно сержант Килгър от секция „Богомолка“, изпълнявал различни длъжности: от експерт по взривовете и снайперист до диверсионно проникване, което включваше всички особено кръвопролитни задачи, които Вечният император искаше да бъдат изпълнени в пълна тайна — в момента говореше:

— … И тъй, дъждът се леел ли, леел, ден след ден се сипел безспир. И съседите рекли на дребната баба: „Време е вече да се махаме оттука, да вървим на високото.“ „Не — викнала тя. — Имайте вяра. Бог ще се погрижи за мен. Господ ще помогне.“

Беше красива вечер. Набитият мъж се беше излегнал на дивана, краката му почиваха на малко столче, шотландската му поличка беше затъкната благоприлично между краката. На удобно място от дясната му страна бяха разположени любимите му оръжия: калаена гарафа, пълна с „Олд Шипдип“, внесен с цената на баснословни — за всеки, който не беше богат като Алън Килгър — разходи, и литър светла бира.

Огънят пламтеше в огромната камина. Навън зимната буря се блъскаше в стените на кръчмата „Дякон Броуди“ с цялата ярост на силните полярни ветрове, които раждаше планетата Единбург — родният дом на Алекс с три пъти по-силна гравитация от земната.

Прекрасна вечер. Килгър беше на четвъртото, не, на петото питие. Насреща му седяха добри приятели. Приятели, които все още не бяха изслушали пълния репертоар от истории на Килгър. Дребната сервитьорка свенливо се чудеше дали господарят Килгър ще намери време по-късно да я изпрати до вкъщи по разкаляните улици.

Беше спокойно, тихо и мирно. Само по навик Килгър беше седнал с гръб, опрян на стената, а лявата му длан, легнала на коляното, се намираше на сантиметри от миниуилигъна, закачен на бедрото му.

— И дъждът се сипел ли, сипел, и водата се надигнала. И отнесла пищящите й свине, и кравите заплували в търсене на убежище. Тогаз по пътя се задала гравикола. „Майко — разнесъл се вик. — Наводнение. Требе да се махаме.“ „Не — запънала се бабата. — Нийде не отивам, Господ ще помогне.“ А дъждът се сипел ли, сипел, водата се покачвала ли, покачвала. Кокошките се скрили на тавана. Първият етаж на къщата се наводнил. Задала се лодка. „Госпожо, време е да се махате. Ние ще ви откараме.“ А възрастната жена отвърнала: „Не, не, Господ ще ми помогне.“ Ала дъждът продължил да се лее. Водата се покачила още — заляла и втория етаж. И докато стояла прегърбена на тавана заедно с пилетата, се приближил гравилет. Зареял се над покрива и се дочул призив: „Майко, тук сме, за да те спасим.“ Но тя си останала непреклонна. Все повтаряла: „Не, не, Господ ще ми помогне.“ И дъждът продължил да вали, и водата да се покачва. И тя се удавила. Умряла. Изкачила се в Небесата. И ето ти го Господ — чака я. А дребната бабка била наистина вбесена. Отишла право при добрия Господ и изкрещяла: „Как можа, Господи! Един-единствен път поисках помощта ти — и ти нищо не направи.“

Комуникационната уредба изжужа. Съдържателят вдигна.

— Алекс, за теб. От хотела ти.

— Проклятие — изруга Алекс, но се изправи. — Запомнете докъде съм стигнал. Малко е дълга, но си я бива, така че почакайте малко.