Радослав Колев - Двуизмерно момиче

Не! Имаше още нещо. Нещо между двете. Нещо, което й убягваше. Беше на ръба на съзнанието и току да се изплъзне и литне завинаги в бездната Неда го хвана здраво и го разгърна.

ИСКАМ ДА ТЕ НЯМА

Боже, що за човек трябва да си, за да кажеш нещо такова на някого. Че искаш да го няма. Как така да го няма? Искаш да умре ли?

БОЖЕ ГОСПОДИ, КАК МОЖЕ ДА ПОИСКАШ ОТ НЯКОГО ПРОСТО ДА ГО НЯМА?

Неда грабна телефона и бясно започна да набира числата. Сълзите й капеха по екранчето, плъзваха се надолу и правеха бутоните мокри и хлъзгави…

В момента няма връзка с този номер

В момента няма връзка с този номер

В МОМЕНТА НЯМА ВРЪЗКА С ТОЗИ НОМЕР

Неда захвърли джиесема и влезе в магазина. Той бе пуст и празен. Между дрехите не щъкаха забързани хора, тревожни майки не влачеха забързано децата си, Тлъсти продавачки не бързаха да отпрятат поредния продавач за да споделят със съседката си по касов апарат поредната клюка.

Магазинът бе завладян от мрачна, неспокойно тишина.

Неда облече едно палто от лисица и се завъртя пред огледалото. Поне пет шест огледала отразиха нежния й танц.

Неда се загледа в огледалото. Беше толкова красива.

КРАСИВА СИ КАТО АНГЕЛ…

Някъде в далечината се разнесе една протяжна накъсана мелодийка. И бе някак позната. Толкова болезнено позната.

Неда се загледа в огледалото. Бе толкова красива.

Мелодийка, която й напомняше за нещо. Мети й бе подарила тази мелодийка за 18-тия рожден ден. Заедно с джиесема. Сестра й бе работила по 18 часа на ден в ресторанта, за да може да си позволи да отдели от заплатата си, за да й купи нов джиесем. Старият се прецака.

Мелодийката се носеше в пустия магазин и някак изчезваше. Ставаше все по-слаба.

Старият се прецака.

Неда се втурна навън, а от очите й се стичаха сълзи. ГОСПОДИ, МОЛЯ ТЕ! НЕКА Е ИСТИНА! МОЛЯТЕмолятемолятемолятемолятемолятемолятемоляте…

Джиесемът се бе заклещил между ребрата на капака на канавката, а Неда се спъна и падна отгоре му. Мобилният апарат се изпълза и за част от секундата литна надолу, но Неда го заклещи между пръстчетата си и реброто.

0898 21 00 30

Непознат номер…

Мелодията отслабваше, отслабваше… Неда измъкна мобилния и с треперещи пръсти налучка копчето за отговор…

„АЛО! АЛО!“

„Слушай, исках само да ти кажа, че каквото и да става винаги съм те обичал. Това е всичко — сбогом!“

Беше глас. Мъжки глас. Гласът на Рае. Неда изпищя. Пищеше и ревеше, а сълзите й тропаха по асфалта.

"НЕ, МОЛЯ ТЕ! НЕ ЗАТВАРЯЙ! НЕ ЗАТВАРЯЙ! МОЛЯ ТЕ! НЕДЕЙ!

Светофарът светна червено и Рае наби спирачки. Напсува мислено майките на всички светофари.

„Какво става, Неда! Добре ли си!“

„Рае, моля те! Не ми затваряй! Моля те! Чуваш ли? Просто не затваряй!“

„Слушай! Поеми си дълбоко въздух и се успокой. Спри да плачеш и ми кажи, какво е станало…“

Неда се опитваше да каже нещо, но си пое дълбоко дъх и се задави. От гърлото й не излизаше звук, а само жалко хриптене…

„Рае, мол-л-ля те ела!“

„Защо? Кажи ми, какво е станало! Просто ми кажи, какво е станало и ще дойда!“

„Рае, моля те просто ела! Тук няма никой!“

„Как така няма никой! Къде си?“

„Пл-лощад Вондел Парк! Моля ти се ела! Просто ела, моля те…“

Рае сбърчи вежди. Тя никога не го бе молила за помощ. Беше оправно момиче. Никога не си я искаше направо, но предразполагаше момчетата сами да й я предложат. Рае даде мигач и свърна в насрещното.

Рае паркира и изхвръкна на площада. Точно тогава сив облак затули слънцето и в небето литнаха ято сиви гълъби.

„Неда, успокой се! Просто се успокой и ми кажи, къде си!“

Неда вече пищеше в слушалката.

„Как къде съм? Не ме ли виждаш. На площада. ТОЧНО ПО СРЕДАТА НА ШИБАНИЯ ПЛОЩАД!“

„Неда, моля те, кажи ми къде си точно! Тук е пълно с народ. И да искам не мога да те видя!“

Някакъв дебелак, понесъл сандвич от Макдоналдс блъсна Рае, и той замалко да изтърве слушалката.

„КАК ТАКА Е ПЪЛНО С НАРОД! ТУК НЯМА НИКОЙ, АБСОЛЮТНО НИКОЙ!“

Джиесемът зажужа и звукът започна да заглъхва. Скалата за обхват падна рязко надолу и сякаш прободе сърцето на Неда.

„…во… АЛО… е те чувам… ЛО… ръзката…“

Неда запищя от уплаха и ужас. И от някаква страхотна самота вътре в сърцето си, каквато не бе познавала през целия си досегашен живот.

„РАЕ! РАЕ!“

„… е те чувам… ЛО… УВАШ ЛИ МЕ…“

Неда впери поглед в сивия монолит извисил се като мрачна кула в сивото небе. Хукна натам и се закатери по стълбите.