Радослав Колев - Двуизмерно момиче

Неда грабна едно паве и го метна във витрината. Тя се пръсна на милиарди малки бисери.

„Теб всички те обичат! Имаш толкова много любов! Как бих могъл да те обичам и аз!“

Така й беше казал той и сега Неда си припомни тези думи. Завъртя рулетката в празното казино. Топчето се завъртя и лудешки заподскача, а накрая се спря на 33 червено.

Казиното бе пусто и безмълвно, както и последните три пъти, които бе идвала тук през последните два дни. Много скоро Неда се отегчи да си раздава карти сама и влезе във фоайето на хотела. Започна бясно да дрънчи по звънчето на регистрацията. Металическия звук отекна по празните коридори, но никой не се появи да й вземе багажа или да се вторачи жадно в деколтето й.

Четири-пет огледала отразяваха едновременно едно красиво момиче, което натискаше ли натискаше звънчето, а смехът му струеше и отекваше.

В момента няма връзка с този номер

В момента няма връзка с този номер

В момента няма връзка с този номер

В МОМЕНТА НЯМА ВРЪЗКА С ТОЗИ НОМЕР

Неда искаше да тръшне телефона в земята, но се спря. После винаги можеше да си вземе чисто нов, но не искаше да поврежда картата. В картата беше всичко, което и бе останало. Номерцата на хората, които я обичаха или бе обичала, приятелите й, мама, Мети и малкото й братче…

Чисто новият мотор, върху който вятърът бе развявал косата й, стоеше непокътнат в гаража. Неда разби стъклото на къщата и се ослуша. От гаража не проехтя рев на мотор, който да я подкани да се метне зад Ста и да позяпат заедно някой глупашки филм, а после да се отдадат на страстта си и тя да е отгоре.

Неда отвори вратата, но Ста не беше в леглото, в което я бе мазал със сметана и бе разнасял с език сметаната по онова влажно място между краката й. Не вдигаше и за трицепс, нито пък татуираше върху рамото си името й…

Неда излезе в коридора и шум на тичащи крака я стресна. Пепи тичаше към нея усмихнат и щастлив, а връзките на малките му бели обувчици бяха развързани и се носеха подире му. Пепи се спъна, направи едно красиво салто и се приземи право в обятията на сестра си. Тя нежно го целуна по челото и се наведе да завърже обувчиците му. Но когато посегна за връзките, там нямаше нищо…

Неда вървеше по празната улица, а стъпките й отекваха и вятърът ги разпиляваше по паважа. Всъщност нямаше вятър. Нямаше нищо… Нямаше един гълъб, едно врабче дори — улицата пустееше и тънеше в тишина.

Неда се наведе и разрови тревата в малката градинка. По корените й не пълзяха малки мравчици и не размахваха палаво малките си черни антенки.

Кой знае защо това адски натъжи Неда и тя продължи по пустата улица. Ослушваше се да чуе каквото и да е. Стъпки, смях, скърцане на автомобилни гуми, вой на сирена. Градът никога не е бил толкова пуст…

Най после отнякъде се понесе бавно и приказно мелодия на флейта. Неда не можеше да повярва на ушите си. Мелодия на флейта, обагряна от звуците на малко фонтанче.

Неда се затича по главната улица, която само след минутка щеше да я изведе на площада. Мелодията на флейта се усилваше.

Неда тичаше и се смееше. Смееше се и тичаше и вече си представяше снажен млад овчар, който седи на фонтана и свири на флейтата, а във водата игриво се плицикат малки къдрави овчици.

Площадът се разгърна пред Неда като сиво празно петно и тя видя, че на фонтана не е седнал никой. Водните пръски не мокреха ничия развяна от вятъра коса, а във водата не припкаха овчици.

Неда седна на фонтана и зарови лице в шепите си. Най-после заплака.

Стори й се, че чу детски смях и хукна след него. Обаче детския смях непрекъснато й се изплъзваше. Ту беше отляво — ту отдясно, ту току зад нея, ту някъде в далечината. Неда тичаше из безкраен лабиринт от сиви улици и й се струваше, че ей сегичка ще го настигне, че е ей там зад следващия ъгъл, крие се и трепери като малко зайче, но всеки път, когато се покажеше иззад ъгъла улицата бе пуста и сива.

Неда седна на сивите плочки и се загледа в млечно белия перваз на един от празните прозорци по сивата сграда, вперили в нея слепи очи.

„Изстискваш всичко от едно момче, а когато вече не ти е интересен го захвърляш като мръсен парцал.“

Неда много се бе обидила тогава. Как смееше това копеле да й държи сметка…

…а когато вече не ти е интересен го захвърляш като мръсен парцал…

И после какво…?

„Надявам се да си щастлива с новото си завоевание, поне докато разбиеш сърцето на горкия глупак 2–3 пъти и после се метнеш в кревата на следващия!“