Паулу Коелю: Алхимикът

— Не знам как да се превърна във вятър — повтори момчето.

— Спомни си това, което съм ти казвал: светът е само видимата страна на Бога. А алхимията означава да пренесеш духовното съвършенство в материален план.

— Какво правите в момента?

— Храня сокола си.

— Ако не успея да се превърна във вятър, ще умрем — каза момчето.

— Ще умреш само ти — отвърна Алхимикът. — Аз знам как да се превърна във вятър.

На втория ден момчето се изкачи на върха на една скала, която се намираше близо до лагера. Воините от караула го пуснаха — бяха чули за магьосника, който се превръща във вятър, и не смееха да се приближат до него. Освен това пустинята бе огромна, непреодолима преграда.

През целия следобед момчето остана да наблюдава пустинята. Слушаше сърцето си. А пустинята слушаше страха му.

И двамата говореха на един и същи език.

На третия ден върховният предводител свика командирите си.

— Нека да видим как момчето ще се превърне във вятър — каза той на Алхимика.

— Сега ще видим това — отговори Алхимикът. Момчето ги заведе до мястото, където бе идвало предишния ден. Помоли всички да седнат. — Ще ми трябва малко време — каза то.

— Не бързаме — отвърна предводителят. — Ние сме мъже от пустинята.

Момчето устреми взор към хоризонта пред себе си. В далечината се виждаха планини, дюни, скали и пълзящи растения, които упорстваха да живеят там, където оцеляването бе невъзможно. Пред погледа му се простираше пустинята, през която то бе вървяло месеци наред, но въпреки това познаваше съвсем малка част от нея. В тази малка част бе срещнало един англичанин, кервани, войни между кланове и оазис с петдесет хиляди палми и триста кладенеца.

— Защо днес отново си тук? — попита пустинята. — Нима вчера не се съзерцавахме достатъчно?

— Някъде в теб се намира тази, която обичам — каза момчето. — И когато гледам твоите пясъци, съзерцавам също и нея. Искам да се върна при любимата си и се нуждая от помощта ти, за да се превърна във вятър.

— Какво е това любов? — попита пустинята.

— Любовта, това е полетът на сокола над твоите пясъци. Защото за него ти си зелено поле, откъдето той никога не се връща без дивеч. Той познава твоите скали, дюни и пясъци и ти си щедра към него.

— Човката на сокола изтръгва части от мен — каза пустинята. — Години наред аз се грижа за неговия дивеч, давам му да пие от оскъдната си вода, показвам му къде има храна. И един ден соколът се спуска от небето точно преди да почувствам върху пясъка си ласката на дивеча. Соколът ми отнема това, което съм отгледала.

— Нали затова си отгледала дивеча — отвърна момчето. — За да храни сокола. А соколът ще нахрани човека. И един ден човекът ще послужи за храна на твоя пясък, откъдето отново ще се роди дивеч. Така е устроен светът.

— Това ли е любовта?

— Да, това е. Любовта превръща дивеча в сокол, сокола в човек, а човека — отново в пустиня. Тя превръща оловото в злато, а след това отново скрива златото под земята.

— Не разбирам думите ти — каза пустинята.

— Тогава се опитай да разбереш поне това, че някъде сред пясъците едно момиче ме очаква. Затова трябва да се превърна във вятър.

За миг пустинята замлъкна.

— Давам ти пясъците си, за да може вятърът да духа. Но сама нищо не мога да направя. Помоли вятъра да ти помогне.

Появи се лек полъх. Командирите наблюдаваха отдалече момчето, което говореше на някакъв непознат за тях език.

Алхимикът се усмихваше.

Вятърът се приближи до момчето и докосна лицето му. Бе чул разговора му с пустинята, защото ветровете винаги знаят всичко. Обикаляха света, без да им е известно мястото, където са се родили, нито мястото, където щяха да умрат.

— Помогни ми — помоли момчето вятъра. — Веднъж дочух в теб гласа на моята любима.

— Кой те научи да говориш езика на пустинята и на вятъра?

— Сърцето ми — отговори момчето.

Вятърът имаше много имена. Тук го наричаха сироко, защото арабите вярваха, че той идва от земи с много вода, населени с чернокожи. В далечната страна, откъдето идваше момчето, хората го наричаха левантински вятър, защото вярваха, че той носи пясъка от пустинята и войнствените викове на маврите. Вероятно на друго място, далеч от пасищата с овце, хората мислеха, че вятърът идва от Андалусия. Ала вятърът не идваше отникъде и поради това беше по-силен от пустинята. Някой ден хората може би щяха да садят дръвчета в пустинята, дори биха могли да отглеждат и овце, но никога нямаше да успеят да обуздаят вятъра.