Паулу Коелю: Алхимикът

— Искам да продам малко вълна — каза той на търговеца.

Магазинът беше пълен и търговецът го накара да изчака до вечерта. Пастирът седна на тротоара пред магазина и извади от дисагите си една книга.

— Не знаех, че пастирите четат книги — чу той до себе си момичешки глас.

Девойката бе олицетворение на характерния за Андалусия тип, имаше права и дълга черна коса и очи, които смътно напомняха за някогашните завоеватели -маврите.

— Всъщност от овцете се научава повече, отколкото от книгите — отвърна момчето. И разговорът им продължи повече от два часа. Тя каза, че е дъщеря на търговеца, и описа живота в градчето, където всеки следващ ден прилича на предишния. Пастирът й разказа за полетата на Андалусия, за най-новите неща, дето бе видял в градовете, през които минаваше. Бе доволен, че е открил друг слушател освен овцете си.

— Как си се научил да четеш?

— Като всички останали — отговори момчето. — В училище.

— Но щом умееш да четеш, защо си станал пастир?

Момчето измисли някакво оправдание вместо отговор. Сигурно беше, че момичето не можеше да разбере. Продължи да разказва истории от пътуванията си, а малките мавърски очи ту се разтваряха широко, ту се притваряха от възхищение и изумление. Времето минаваше и момчето поиска този ден никога да не свършва, бащата на момичето да е зает още дълго и да го накара да чака три дни. Обзе го чувство, което никога преди това не бе изпитвало — желанието да остане да живее в един и същи град завинаги. С чернокосото момиче дните никога нямаше да бъдат еднакви.

Но търговецът най-сетне дойде и го накара да остриже четири овце. След това му плати каквото му дължеше и го покани да дойде пак следващата година.

И сега, само след четири дни, щеше да пристигне отново в същото градче. Беше развълнувано, но едновременно с това и несигурно: може би момичето вече го е забравило. През градчето минаваха много пастири, които продаваха вълна.

— Няма значение — каза момчето на овцете си. — Аз познавам момичета и от други градове.

Но дълбоко в сърцето си знаеше, че това съвсем не е без значение. Знаеше още и че за пастирите, моряците и търговските пътници съществуват градове, в които живее някой, способен да ги накара да забравят колко е хубаво да обикаляш света и да се чувстваш свободен.

Появиха се първите лъчи на утрото и пастирът тръгна с овцете в посока към слънцето. „На тях никога не им се налага да вземат решения — помисли си той. — Сигурно заради това стоят винаги близо до мен.“ Овцете се нуждаеха единствено от вода и храна. Докато момчето познаваше най-добрите пасища на Андалусия, те винаги щяха да бъдат негови приятели. Дори и всички дни да бъдат еднакви, с протяжни, безкрайни часове между изгрева и залеза на слънцето; дори те да не са прочели нито една книга през краткия си живот и да не познават езика на хората, които разказваха новините по селата. Овцете се задоволяваха с вода и храна, това им беше достатъчно. В замяна щедро предлагаха вълната си, компанията си, а понякога дори и месото си.

„Ако днес се превърна в чудовище и реша да ги убия една по една, те ще разберат това едва когато почти цялото стадо бъде изтребено — помисли си момчето. — И понеже ми имат доверие, са отвикнали да разчитат на собствения си инстинкт. Само защото ги водя до храната им.“

Момчето започна да се учудва на собствените си мисли. Може би църквата с онова смокиново дърво, растящо в нея, е обитавана от призраци. Сигурно поради това за втори път му се бе присънил същият сън, а сега изпитваше гняв към овцете, които винаги са му били верни приятели. Пийна малко от виното, останало от предишната вечер, и се загърна с наметалото. Знаеше, че след няколко часа, когато слънцето достигне до най-високата си точка, ще стане толкова горещо, че няма да може да изкара овцете на полето. Това бе часът, в който през лятото цяла Испания спи. Горещината продължава до вечерта, а той през цялото това време ще трябва да носи наметалото. Впрочем когато неговата тежест му дотягаше, той се сещаше, че благодарение на него сутрин никога не усеща студа.

„Винаги трябва да сме подготвени за изненадите на времето“, мислеше си момчето и дори изпитваше благодарност към тази тежест.

Наметалото съществуваше, защото бе необходимо, тъй както и момчето. След като две години бе обикаляло равнините на Андалусия, то вече познаваше на пръсти всички градове от областта и пътуването се бе превърнало в смисъл на живота му. Възнамеряваше този път да обясни на момичето как един обикновен пастир се е научил да чете: бе посещавало семинарията до шестнайсетгодишна възраст. Родителите му искаха да стане свещеник. Това би било голяма гордост за едно бедно селско семейство, което работеше само за храната и водата, също като овцете му. Бе изучавало латински, испански и богословие. Ала още от дете мечтаеше да опознае света и това му се струваше по-важно, отколкото да опознае Бога или греховете на хората. Един ден, когато бе отишло да се види със семейството си, събра смелост и каза на баща си, че не иска да е свещеник, че иска да пътува.