Паулу Коелю - Захир

— Още е тук — каза един от новодошлите.

— Кое е още тук? — попитах аз.

— Кой е този?

— Един приятел — отвърна Лукреция. — Впрочем ти сигурно си чел някоя от книгите му.

Новодошлият ме позна, но нито се учуди, нито се респектира; напротив, попита ме не мога ли да му дам малко пари, но аз веднага отказах.

— Щом искаш да знаеш защо лентата е тук, трябва да ми дадеш една монета. Всяко нещо в този живот си има цена и ти го знаеш по-добре от всички останали. А информацията е един от най-скъпите продукти на света.

Никой от групата не ми се притече на помощ; наложи се да платя едно евро, за да получа отговор.

— Това, което още е тук, е лентата. Ние я вързахме. Ако се вгледаш, ще видиш, че няма никакъв ремонт, нищо, само тази глупава пластмасова червено-бяла лента, пречеща на хората да минават по глупавия тротоар. Никой не пита обаче защо тя е тук: слизат от бордюра, вървят по платното, рискувайки да бъдат блъснати от някоя кола, и отново се качват по-нататък. Впрочем като че ли четох, че ти самият си претърпял злополука, истина ли е?

— Да, и то именно защото слязох на платното.

— Не се притеснявай: когато хората го правят, удвояват вниманието си. Точно това ни накара да опънем лентата — да ги принудим да се вгледат в случващото се наоколо.

— Нищо подобно — намеси се момичето, което ми харесваше. — Това е само шега, направихме го, за да се посмеем на хората, които се подчиняват на нещо, без да знаят какво е то. Няма причина, а и не е толкова важно и никой няма да бъде блъснат.

Групата ставаше все по-голяма, вече бяха единайсет души и две немски овчарки. Престанаха да просят, защото никой не смееше да се доближи до тази дивашка банда, която сякаш се забавляваше да плаши хората. Алкохолът свърши, всички отправиха погледи към мен, сякаш бях длъжен да им го осигуря, за да се напият, и ме помолиха да купя още една бутилка. Разбрах, че това е моят „паспорт“ за странстването, и тръгнах да търся магазин.

Момичето, което бях харесал — и което би могло да ми е дъщеря, — като че ли забеляза погледа ми и ме заговори. Знаех, че го прави от предизвикателство, но приех. Не ми разказа нищо за личния си живот, а ме попита дали зная колко винетки и колко осветителни стълба има на гърба на една десетдоларова банкнота.

— Винетки и осветителни стълбове ли?

— Не знаеш. Защото не цениш парите. Запомни тогава, че на банкнотата са изобразени четири винетки и единайсет осветителни стълба.

Четири винетки и единайсет осветителни стълба? Зарекох се да проверя следващия път, когато ми попадне такава банкнота.

— А използвате ли дрога?

— Малко, предпочитаме алкохола. Но не в големи количества, това не е в стила ни. Дрогата е за вашето поколение, не е ли истина? Майка ми например се дрогира, като готви за семейството, като непрекъснато разтребва жилището, като страда за мен. А когато бизнесът на татко не върви, тя пак страда. Можеш ли да си представиш? Тя страда! Страда за мен, за баща ми, за братята ми, за всичко. И тъй като аз трябваше да изразходвам цялата си енергия, за да се преструвам непрекъснато, че съм щастлива, реших, че ще е по-добре да напусна дома си.

Какво пък, това беше още една лична история.

— Подобно на жена ви — каза един рус младеж с пиърсинг на клепача. — Тя също е напуснала дома ви: дали защото е трябвало да се преструва, че е щастлива?

И тук ли? Дали Естер бе дала на някой от тях изцапано с кръв парцалче?

— Тя също е страдала — засмя се Лукреция. — Но доколкото ни е известно, вече не страда: това се казва смелост!

— Какво е правила жена ми тук?

— Придружаваше монголеца, споделяше неговите странни идеи за любовта, които започваме да разбираме едва сега. И задаваше въпроси. Разказваше своята история. Един прекрасен ден спря да задава въпроси и да разказва историята си: каза, че се е изморила да протестира. Предложихме й да зареже всичко и да дойде с нас, бяхме планирали едно пътуване в Северна Африка. Тя благодари за поканата, обясни, че има други планове и че ще пътува в противоположната посока.

— Чел ли си новата му книга? — попита Анастасия.

— Казаха ми, че е прекалено романтична, няма да ми е интересна. Кога ще си купим алкохол, за да се напием?

Хората ни правеха път, сякаш бяхме самураи, които влизаха в някакво село, бандити, пристигащи в някой град на дивия Запад, варвари, превземащи Рим. И въпреки че нито един от групата не се държеше заплашително, агресивността беше в дрехите, в пиърсинга, в това, че разговаряхме на висок глас и бяхме различни. Най-сетне намерихме един магазин за алкохолни напитки: за мой ужас всички влязоха и започнаха да пипат стоките по рафтовете.