Паулу Коелю - Край река Пиедра седнах и заплаках

— Двама свещеници ходиха там преди около два месеца и…

Тя ме погледна, а на лицето й се изписа съмнение.

— И единият от тях приличаше на мъжа ти — довърши жената след дълга пауза.

— Бил е той самият — казах й аз на излизане, доволна, че позволих на детето в мен да стори тази лудория.

Стоях пред къщата и не знаех какво да правя. Мъглата покриваше всичко и ми се струваше, че съм в някаква сива нереалност, от която изникват странни фигури и ни водят на още по-странни места.

Пръстите ми нервно стискаха ключа.

Поради мъглата нямаше да е възможно да се види планината от прозорците на къщата. Вътре щеше да е мрачно, без слънце, което да огрява пердетата. Къщата щеше да е тъжна, понеже той нямаше да е до мен.

Погледнах си часовника. Девет сутринта.

Трябваше да правя нещо, което да ми помогне да убия времето, да чакам.

Да чакам. Това бе първият урок на любовта, който научих. Денят се влачи бавно и ти правиш хиляди планове, представяш си всички възможни разговори, обещаваш си да промениш държанието си и ставаш все по-неспокойна, докато се прибере любимият ти.

И тогава вече не знаеш какво да кажеш. Всичките тези часове на очакване са се превърнали в напрежение, напрежението е породило страх и ние се срамуваме да изразим любовта си именно поради тоя страх.

Не знам дали да вляза, или не. Спомних си разговора от предишния ден — тази къща бе символ на една мечта.

Все пак не можех да стоя така цял ден. Събрах смелост, извадих ключа от джоба си и тръгнах към вратата.

— Пилар!

Гласът, произнесъл името ми със силен френски акцент, идваше от мъглата. Бях по-скоро учудена, отколкото изплашена. Може би беше собственикът на къщата, в която бяхме наели стаята, но не си спомнях да съм му казвала името си.

— Пилар! — чух аз отново, този път по-близо.

Взрях се в площада, потънал в мъглата. Някакъв силует бързо се приближаваше към мен. Кошмарът със странните неясни фигури се превръщаше в действителност.

— Почакай! — извика той. — Искам да говоря с теб!

Когато се приближи още, видях, че е свещеник. Приличаше на карикатура на провинциално кюре: нисък, пълничък, с бели косми, щръкнали тук-там по плешивата му глава.

— Здравей! — подаде ми той ръка и широко се усмихна. Доста слисана, отвърнах на поздрава му.

— Жалко, че всичко е потънало в мъгла — каза той, поглеждайки към къщата. — Сен Савен е в самата планина и гледката от тази къща е прекрасна. От прозорците й се виждат както долината в ниското, така и заледените остри върхове там горе. Ти сигурно вече знаеш това.

Начаса разбрах кой беше този човек: игуменът на манастира.

— А вие защо сте тук? — попитах аз. — И откъде знаете името ми?

— Искаш ли да влезем? — предложи той, опитвайки се да промени темата.

— Не. Искам да отговорите на въпроса ми.

Той потри ръцете си една в друга, за да ги постопли, и седна на бордюра на тротоара. Седнах до него. Мъглата ставаше все по-гъста и вече скриваше дори църквата, която се намираше на около двайсетина метра от нас.

Не се виждаше нищо друго освен кладенецът. Спомних си думите на жената.

— Тя е тук — казах аз.

— Коя?

— Богинята. Тази мъгла всъщност е самата Тя.

— Значи той е говорил с теб за това! — засмя се отецът. — Добре, но аз предпочитам да я наричам Дева Мария. Така съм свикнал.

— Защо сте тук? Откъде знаете името ми?

— Дойдох, понеже исках да те видя. Един човек от групата на харизматиците ми каза снощи, че сте отседнали в Сен Савен, а градчето е малко.

— Той отиде до семинарията.

Отецът стана сериозен, поклати глава и промълви, сякаш говореше на себе си:

— Колко жалко!

— Жалко, че е отишъл до семинарията?

— Той не е в семинарията. Оттам идвам.

В продължение на няколко минути игуменът не каза нищо. Спомних си какво бях решила тази сутрин: да взема мерки, да се обадя на родителите си, да поискам пари, да се върна… Но вече се бях заклела и щях да спазя клетвата си.

До мен седеше свещеник. Като дете бях свикнала да разказвам всичко на свещениците.

— Вече не издържам! — наруших аз мълчанието. — Преди по-малко от седмица знаех коя съм и какво искам от живота. А сега сякаш съм попаднала в буря, която ме подмята ту на една, ту на друга страна, без нищо да мога да направя.

— Съпротивлявай се! — каза отецът. — Това е много важно!

Думите му ме изненадаха.

— Не се плаши! — продължи той. — Знам, че църквата се нуждае от млади свещеници, а от него би станал чудесен свещеник. Ала цената, която ще трябва да плати, е твърде висока.