Паулу Коелю - Край река Пиедра седнах и заплаках

Но днес е почивен ден, парите ще пристигнат най-рано утре. Какво ще ям? Как да обясня на хазаите, че трябва да изчакат два дни, докато им платя?

„По-добре нищо не им казвай“, посъветва ме Другата. Да, тя имаше опит, знаеше как да се справи в подобна ситуация. Не беше някакво влюбено момиченце, което губи самообладание, а жена, която винаги е знаела какво иска от живота. Трябваше да остана тук и да се престоря, че нищо не се е случило и че го чакам да се върне. А когато пристигнеха парите, щях да им платя и да си тръгна.

„Много добре! — каза Другата. — Ти пак ставаш такава, каквато си беше. Не бъди тъжна, един ден ще срещнеш мъж, когото да обичаш без никакъв риск.“

Взех си дрехите от радиатора — бяха съвсем сухи. Трябваше да разбера в кое от близките градчета има банка, да се обадя по телефона, да направя нещо. Докато мисълта ми е заета с това, няма да имам време да плача и да тъгувам.

Едва тогава забелязах някаква бележка:

„Отивам до семинарията. Приготви си нещата, защото довечера тръгваме за Испания. Ще се върна късно следобед.“

И най-отдолу бе написал: „Обичам те.“ Притиснах бележката до сърцето си, изпитвайки едновременно срам и облекчение. Усетих, че Другата съвсем се смали, учудена от бележката.

И аз го обичах. С всяка изминала минута, с всяка секунда тази любов растеше и ме преобразяваше. Отново бях повярвала в бъдещето и се опитвах постепенно да си възвърна вярата в Бога.

И всичко това благодарение на любовта!

„Не искам да разговарям повече със собствената си глупост — зарекох се аз, като окончателно затръшнах вратата пред Другата. — Все едно е дали ще паднеш от третия или от стотния етаж.“

Ако ще падам, то нека да е отвисоко.

— Елате да закусите, преди да излезете — каза ми жената.

— Не знаех, че говорите испански — изненадах се аз.

— Границата е близо. В Лурд през лятото идват доста туристи. Ако не знам испански, няма да мога да давам стаи под наем.

Тя приготвяше препечени филийки и кафе с мляко. Започнах да настройвам духа си така, че да издържа до края на деня; знаех, че всеки час щеше да ми се струва година. Надявах се закуската да ме поразсее.

— Откога сте женени? — попита ме жената.

— Той беше първата ми любов — отвърнах аз. Бе достатъчно.

— Виждате ли онези остри върхове? — продължи жената. — Първата ми любов загина в планината.

— Но после сте срещнали друг.

— Да, срещнах. И успях отново да намеря щастието. Странно нещо е съдбата: почти никоя от жените, които познавам, не се омъжи за първата си любов.

А тези, които се омъжиха, все повтарят, че са пропуснали нещо важно, че не са изживели всичко, което е трябвало да изживеят.

Изведнъж тя спря да говори.

— Извинявайте! Не исках да ви обидя!

— Но вие не ме обиждате!

— Все поглеждам към кладенеца и си мисля: по-рано никой не е знаел къде има вода, докато един ден свети Савен решил да копае и я открил. Ако не го беше направил, градът щеше да е там долу, до реката.

— Но какво общо има това с любовта? — попитах аз.

— Този кладенец доведе хората с техните надежди, мечти, конфликти. Някой се е осмелил да търси вода, водата се е появила и всички са се събрали около нея. Струва ми се, че когато не се боим да търсим любовта, тя се появява и в крайна сметка ние ставаме все по-достойни за любовта на другите. Когато някой ни обича, всички започват да ни обичат.

И обратно, когато сме сами, се чувстваме още по-самотни. Колко странен е животът!

— Чували ли сте за една книга, която се казва „Книга на промените“? — попитах я аз.

— Не съм чувала.

— В нея е казано, че цял един град може да бъде преместен на друго място, но не и един кладенец. Влюбените се срещат, утоляват жаждата си, построяват къща и отглеждат децата си около кладенеца.

Но ако един от двамата реши да си тръгне, кладенецът не може да го последва. При него остава изоставената любов, въпреки че е пълна със същата чиста вода отпреди.

— Дъще, ти говориш като старица, която много е страдала!

— Не. Просто винаги съм се страхувала. Никога не съм копала кладенец. Правя го сега, в момента, и не трябва да забравям риска.

Имах нещо в джоба си, което ми тежеше. Когато го напипах, сърцето ми се сви. Изпих си кафето набързо. Ключът! Ключът беше у мен.

— Научих, че имало някаква жена в тоя град, която починала и завещала всичко на семинарията в Тарб. Знаете ли къде се намира къщата й?

Излязохме навън и жената ми я показа. Бе една от средновековните къщи около площадчето, а задната й част гледаше към долината и планинските върхове.