Харлан Коубън - Гората

— Морт — обаждам се аз.

— Какво?

— Мълчи, когато възрастните разговарят.

Адвокатът се хили саркастично.

— И ти си същата стока, Коуп.

Изчаквам.

— Единствената причина да ги гониш така се крие в тяхното богатство. И това ти е добре известно. Същата помия — богаташи срещу беднячка — изливаш и в медиите. Не отричай. И знаеш ли кое е гнилото в цялата работа? Знаеш ли с какво ме нервираш?

Преди малко дразнех един, сега изнервям друг — чудесен ден, няма що.

— С какво, Морт?

— В нашето общество това е общоприето — съобщава той.

— Кое е общоприето?

— Да се ненавиждат богатите. — Морт вдига ядосан ръка към тавана. — Непрекъснато това се чува. „Мразя го, толкова е богат“. Виж само случая с „Енрон“, а и другите корпоративни скандали. Днес това е умишлено насаждан предразсъдък — да се мразят богатите. Ако ми хрумне някой ден да заявя: „Чуйте ме всички! Аз мразя бедните!“, начаса ще ме разпнат на кръст. Богатите обаче можеш да ругаеш колкото ти душа иска. Всички разполагат с правото да мразят безнаказано богатите.

Поглеждам го с интерес.

— Може би трябва и те да си спретнат помощни организации.

— Заври си го, Коуп.

— Не бе, сериозно ти казвам. Тръмп, Бил Гейтс и останалите от същата черга. Организация за закрила. Точно от това имат нужда. Може да се започне с телевизионен дебат или нещо подобно.

Флеър Хикъри се надига от мястото си. Театрално, разбира се. Почти очаквам да направи реверанс.

— Май приключихме тук. Ще се видим утре, хубавецо. И с теб. — Поглежда към Лорън Мюз, отваря уста и безмълвно потръпва.

— Знаеш ли какво, Флеър? — обаждам се аз.

Той ме поглежда.

— Тая история с Кал и Джим само доказва, че тя говори истината.

— И как точно го доказва? — пита опонентът ми с усмивка.

— Твоите момчета са хитреци. Наричали са се с тези имена, за да ги запомни момичето.

Той вдига вежди.

— И се надяваш това да мине?

— Че защо иначе ще съобщи тези имена?

— Моля?

— Ами, ако Шамик искаше да изпържи твоите клиенти, защо да не използва истинските им имена? Защо да измисля някакви си Кал и Джим? Нали си чел показанията. „Обърни я насам, Кал“. „Задръж я така, Джим“. „Уха, Кал, това май й харесва“. — Свивам рамене. — За какво й е да измисля всичко това?

Морт захапва:

— Защото е алчна за пари курветина и е тъпа като гъз, ето защо.

Ясно ми е обаче друго. Печеля точка в очите на Флеър.

— Няма никакъв смисъл — казвам му аз в заключение.

Той се накланя към мен.

— Работата е там, Коуп, че не е нужно да има. Знаеш добре, че е така. Може да си прав. Може да няма никакъв смисъл. Това обаче предизвиква объркване, нали така? А объркването води подире си моя най-голям любимец, Негово величество Съмнението. — Усмихва ми се. — Имай си твоите веществени доказателства. Не възразявам. Само че я ми докарай твоята хубавица в съдебната зала. Ще има шах и мат. И двамата сме убедени в това.

Отправят се към вратата.

— До скоро, приятел. Ще се видим в съда.

Известно време и двамата с Мюз мълчим.

Кал и Джим. Тези имена ни съсипват.

Длъжността на старши следовател почти винаги се заема от някой мъжага — професионалист и грубиян, донякъде поизхабен от видяното през годините, с голямо шкембе и астматичен дъх, навлякъл износен шлифер. Работата на един такъв мъжага е да насочва простодушния областен прокурор, политическа фигура като мен, през лабиринта на съдебната система.

Лорън Мюз е висока около метър и петдесет и тежи колкото среден четвъртокласник. Моят избор предизвика някои гадни реакции от страна на професионалната гилдия, но аз си имам лични правила: предпочитам да вземам на работа самотни жени над определена възраст. Те работят по-усърдно и проявяват по-голяма лоялност. Знам, знам, но все пак това се оказва почти винаги така. Намерете си една самотница над тридесет и три и ви гарантирам, че тя ще живее единствено заради кариерата си и ще ви отдаде време и вярност, каквито никоя омъжена с деца не може да си представи дори.

Освен това Мюз е невероятно талантлив следовател. Обичам да обсъждам нещата с нея. Бих казал „да ги анализирам“, но знам, че звучи превзето. В момента тя изучава пода.

— Какво си мислиш? — питам аз.

— Наистина ли обувките ми са толкова грозни?

Гледам я в очакване.

— Казано с две думи — продължава тя, — ако не изясним тая работа с Кал и Джим, можем да честитим на защитата.

Впервам взор към тавана.

— Какво има? — пита Мюз.