Тери Пратчет - Магизточник

— _Не исках да се случи това_ — сподели гласът на Ипслор от пустотата наоколо. — Той пострада пи?

— НЕ. — Смърт най-сетне откъсна поглед от тази свежа многозначителна усмивка. — ТОЙ СЪХРАНИ МОЩТА. НАЛИ Е МАГИЗТОЧНИК — НЕ СЕ СЪМНЯВАМ, ЧЕ ЩЕ ОЦЕЛЕЕ В ДАЛЕЧ ПО-ТЕЖКИ ИЗПИТАНИЯ. А СЕГА… ТИ ЩЕ ДОЙДЕШ С МЕН.

— _Няма._

— ЩЕ ДОЙДЕШ. МЕЖДУ ДРУГОТО СИ МЪРТЪВ. — Смърт се огледа, търсейки прозирната сянка на Ипслор, но не я откри. — КЪДЕ СИ?

— _В жезъла._

Смърт се облегна на дръжката на косата си и въздъхна.

— ГЛУПАВА ПОСТЪПКА. ТОЛКОВА МИ Е ЛЕСНО ДА ТЕ ИЗТРЪГНА…

— _Но не и без да унищожиш жезъла._

На Смърт му се стори, че долови в гласа на магьосника ненадейно възторжено ликуване.

— _А щом детето прие жезъла, не можеш да го унищожиш, без да погубиш и сина ми. Сториш ли това, ще се намесиш в делата на съдбата. Последната ми магия. И то много ловко извършена, струва ми се._

Смърт побутна с пръст жезъла. Чу се пращене и противни искри плъзнаха по цялата му дължина.

И да се стори някому необичайно, Смърт не беше особено разгневен. Все пак гневът е чувство, а за да го изпиташ, имаш нужда от жлези. Смърт нямаше нищо общо с никакви жлези и му трябваше сериозно разгряване, за да се ядоса. Но беше леко раздразнен. Въздъхна отново. Хората все се опитваха да му погаждат подобни номера. От друга страна обаче, случката му изглеждаше доста интересна и поне хитрината беше по-оригинална от втръсналата му символична шахматна партия. Смърт много се боеше от шахмата, защото постоянно забравяше какви ходове може да прави с офицерите.

— САМО ОТЛАГАШ НЕИЗБЕЖНОТО.

— _Тъкмо в това е същината на целия живот, нали?_

— НО КАКВО ВСЪЩНОСТ СЕ ОПИТВАШ ДА ПОСТИГНЕШ?

— _Да бъда до своя син. Ще го уча, дори той да не подозира. Ще го напътствам, за да поумнее. А когато е готов, ще направлявам стъпките му._

— Я МИ КАЖИ… КАК НАПРАВЛЯВАШЕ СТЪПКИТЕ НА ДРУГИТЕ СИ СИНОВЕ?

— _Прогоних ги. Осмеляваха се да спорят с мен, не желаеха да слушат поученията ми. Но този ще ме послуша._

— ДАЛИ ПОСТЪПВАШ БЛАГОРАЗУМНО?

Жезълът не отговори. А до него момченцето се засмя на думи, които единствено то можеше да чуе.

Движението на световната костенурка — Великата А’Туин, през галактическата нощ едва ли би могло да се сравни с нещо. Когато дължината ти надхвърля петнайсетина хиляди километра, а корубата ти е издълбана от метеоритни кратери и покрита с кометен лед, няма как да наподобиш правдиво абсолютно нищо друго освен себе си.

И така, Великата А’Туин плуваше бавно в междузвездните дълбини като най-голямата костенурка, появявала се някога. Носеше върху корубата си четири гигантски слона, те пък крепяха на гърбовете си колосалния, блещукащ, обрамчен от водопад Свят на Диска, който съществуваше или поради някакво петънце върху кривата на вероятностите, или защото боговете обичат да се посмеят не по-малко от хората.

Или дори повече.

Близо до бреговете на Кръглото море в древния ширнал се град Анкх-Морпорк една шапка беше положена върху кадифена възглавничка нейде из Невидимия университет.

Беше хубава шапка. Направо великолепна.

Имаше остър връх, разбира се, също и широка провиснала периферия. Но едва след като дизайнерът бе изпълнил тези задължителни изисквания, той се бе развихрил на воля. Виждаха се златни дантели, бисери, ленти от най-безупречния хермелин, искрящи речни кристали, неимоверно безвкусни пайети и (най-издайническият белег, разбира се) цял пръстен от октарини.

Засега не се намираха в силно магическо поле, затова не блестяха и изглеждаха като твърде долнопробни диаманти.

В Анкх-Морпорк настъпваше пролетта. Макар да не личеше от пръв поглед, имаше признаци, очевидни за познавачите. По повърхността на река Анкх — величавия, широк и бавен воден път, който служеше на града за резервоар и канализация, нерядко и като морга, нечистотиите се сдобиха с особено пъстри оттенъци на зеленото. По пиянски килнатите покриви на къщите се пръкнаха дюшеци и юргани — жителите изкарваха зимните постелки да се проветрят под слабичкото слънце. Дълбоко в плесенясалите подземия гредите помръдваха и пъшкаха, докато пресъхналите им сокове откликваха на вечния зов на дъбравите и коренищата. Птици свиваха гнезда по водостоците и стрехите на Невидимия университет. Забелязваше се обаче, че колкото и да съперничеха за по-уютни местенца, никога, ама за нищо на света не гнездяха в подканящо зейналите усти на водоливниците, от което самите водоливници оставаха силно разочаровани.