Тери Пратчет - Магизточник

— Каква е съдбата му? — изкрещя Ипслор, за да надвика бурята.

Смърт пак вдигна рамене. Владееше този жест до съвършенство.

— МАГИЗТОЧНИЦИТЕ САМИ КОВАТ СЪДБАТА СИ. СТЪПКИТЕ ИМ ЕДВА ДОКОСВАТ ЗЕМЯТА.

Ипслор се облегна на жезъла и потропа с пръсти по резбата, явно потънал в лабиринта на мислите си. Лявата му вежда трепкаше.

— Не — отрони тихо накрая. — Аз ще определя съдбата му.

— НЕ ТЕ СЪВЕТВАМ.

— Я да си траеш! Слушай ме, когато ти казвам, че онези ме прогониха със своите книги, ритуали и традиции! Наричаха се магьосници, но имаха по-малко магия в тлъстите си туловища, отколкото аз в кутрето си! Прогониха! Мен! Защото дръзнах да покажа, че съм човек! А какви щяха да бъдат хората без любовта?

— ЩЯХА ДА СА НА ИЗЧЕЗВАНЕ — уточни Смърт. — И ВСЕ ПАК…

— Слушай! Натириха ни чак тук, на края на света, и това я погуби! Опитаха се да ми отнемат жезъла! — виеше Ипслор в грохота на урагана, после изръмжа: — Но аз още имам сили. И казвам, че синът ми ще отиде в Невидимия университет, ще сложи шапката на Архиканцлер върху главата си, а магьосниците от цял свят ще се преклонят пред него! А той ще им разкрие какво таят в сърцата си. В своите покварени алчни сърца. Той ще покаже и на света истинската му съдба, не ще има магия, по-велика от неговата.

— НЕ — възрази Смърт.

Странно, но въпреки невъзмутимостта, с която изрече думата, тя се разнесе по-гръмко от шума на бурята. И успя да върне за миг разума на Ипслор.

Магьосникът пристъпи колебливо от крак на крак.

— Какво?…

— КАЗАХ „НЕ“. НИЩО НЕ Е ОКОНЧАТЕЛНО. НИЩО НЕ Е АБСОЛЮТНО. ОСВЕН МЕН, РАЗБИРА СЕ. ТАКИВА ИГРИЧКИ СЪС СЪДБАТА МОГАТ ДА ПРИЧИНЯТ СВЪРШЕКА НА СВЕТА. ТРЯБВА ДА ИМА ШАНС, АКО ЩЕ И ДА Е НИЩОЖЕН. СЪДНИЦИТЕ НА СЪДБАТА ИЗИСКВАТ ДА ИМА ПРОЛУКА ВЪВ ВСЯКО ПРОРОЧЕСТВО.

Ипслор се взря в неумолимия лик на Смърт.

— Значи трябва да им дам шанс?

— ДА.

Туп, туп, туп… Пръстите на Ипслор потропваха неспирно.

— Тогава нека имат своя шанс — отстъпи накрая. — Но само когато адът замръзне.

— НЕ МОЖЕ ТАКА. НЕ МИ Е ПОЗВОЛЕНО ДА ТЕ ОСВЕДОМЯ ДОРИ С НАМЕК КАКВА Е МОМЕНТНАТА ТЕМПЕРАТУРА В ОТВЪДНОТО.

— Тогава… — поколеба се Ипслор. — Нека имат шанс, но само ако синът ми захвърли своя жезъл.

— НИТО ЕДИН МАГЬОСНИК НЕ БИ ЗАХВЪРЛИЛ ЖЕЗЪЛА СИ — спомена Смърт. — ВРЪЗКАТА Е ПРЕКАЛЕНО СИЛНА.

— Но трябва да се съгласиш, че е възможно.

Смърт като че се замисли. Не беше свикнал да чува думата „трябва“, с останалото обаче изглежда можеше да се съгласи.

— СПОРАЗУМЯХМЕ СЕ.

— Този шанс достатъчно малък ли е според теб?

— УДОВЛЕТВОРИТЕЛНО МИКРОСКОПИЧЕН.

Ипслор се поотпусна и му рече с почти нормален глас:

— За нищичко не съжалявам, сериозно говоря. Ако можех, бих повторил всичко. В децата е нашата надежда за бъдещето.

— НЯМА НИКАКВА НАДЕЖДА ЗА БЪДЕЩЕТО — възрази Смърт.

— Щом е тъй, какво ни остава да очакваме?

— МЕН.

— Исках да кажа освен теб!

Смърт го изгледа озадачен.

— МОЛЯ?

Бурята се разбушува с цялата си мощ. Една чайка прелетя над главите им с опашката напред.

— Питам те — горчиво продума Ипслор — какво ли в този свят придава смисъл на живота?

Смърт пак поумува.

— КОТКИТЕ — подсказа след малко. — МНОГО МИЛИ СЪЗДАНИЯ.

— Проклет да си!

— МНОЗИНА СА ГО КАЗВАЛИ — невъзмутимо съобщи Смърт.

— Колко ми остава?

Смърт извади голям пясъчен часовник от загадъчните дълбини под наметалото си. Пръчките на рамката около стъклото бяха златно-черни, а в горната половина почти нямаше пясък.

— А, ОКОЛО ДЕВЕТ СЕКУНДИ.

Ипслор се изпъчи в целия си ръст, все още внушителен, и протегна лъскавия метален жезъл към детето. Ръчичка като розово раче се подаде изпод пеленките и го сграбчи.

— Тогава нека бъда първият и последният магьосник в този свят, който е предал своя жезъл на осмия си син — замълви бавно и звучно. — И заричам своя син да използва…

— НА ТВОЕ МЯСТО БИХ ПОБЪРЗАЛ…

— … цялата си сила, за да стане най-могъщият…

Светкавицата изфуча от самата сърцевина на облака, заби се в островърхата шапка на Ипслор, изпращя по ръката му, блесна по жезъла и удари бебето.

Магьосникът изчезна в струйка пушек. Жезълът засия в зелено, в бяло, накрая се охлади до яркочервено. А детето се усмихваше насън.

Когато грохотът стихна в далечината, Смърт се наведе полека и взе момчето, което отвори очички.

Те грееха в златисто отвътре. За пръв път… да речем, в живота си, поради липса на подходяща дума, Смърт се озова пред поглед, на който трудно издържаше. Тези очи сякаш се фокусираха една педя навътре в черепа му.