Тери Пратчет - Пирамиди

— Добре, де, добре — започна той. — Какво става… ох.

Птакласп ІІб надзърна над рамото на баща си и завря китката си в устата.

Нещото беше сбръчкано. Беше антично. Очевидно някога е било живо. Въргаляше се на каменната маса с вид на много гнусна сушена синя слива.

— Това си беше обядът ми — съобщи старши мазачът. — Това, по дяволите, си беше обядът ми. Така исках да си изям тази ябълка!

Птакласп се поколеба. Всичко това му изглеждаше твърде познато. И по-рано му се бе сторило. Всепоглъщащо усещане за геjа vu 15 15 Букв.: „Ще бъда тук отново.“ го сполетя.

Срещна ужасения поглед на сина си. Заедно, обзети от ужас от онова, което щяха да видят, бавно се обърнаха назад.

Видяха себе си как се разправят за нещо, а ІІб се кълне, че това вече го е чувал.

И го е чувал, в ужас осъзна Птакласп. Онова там съм аз. Доста по-различно изглеждам отстрани. А това тук пак съм аз. Също. Освен това.

Това е лупинг. Точно както става в реката — малко водовъртежче, само че в потока на времето. И току-що се завъртях на два пъти.

Другият Птакласп вдигна поглед към него.

Последва протяжен, агонизиращ миг на напрежение във времето, звук, сякаш мишка надува балонче от дъвка, и лупингът се спука, а фигурата избледня.

— Знам причината за това — неясно измуча ІІб, защото пак беше захапал китката си. — Знам, че пирамидата не е завършена, но ще бъде завършена, затова ефектите сякаш се отразяват като ехо назад във времето. Татко, трябва да спрем веднага, прекалено голяма е, сгрешил съм…

— Я млъквай. Можеш ли да изчислиш къде ще се образуват възлите? — попита Птакласп. — И ела тук — момчетата те зяпат. Я се стегни, синко.

ІІб инстинктивно сложи ръката си върху сметалото, закачено на колана му.

— Ами, да, вероятно. Те са просто функция на разпределението на масата…

— Добре — заяви строителят с твърд глас. — Започвай. И после кажи на всички бригадири да дойдат при мен.

В погледа на Птакласп проблесна нещо като слюда. Челюстта му сякаш беше изсечена от гранит. Може би пирамидата ме накара да мисля така, каза си, мисля бързо, това ми е ясно.

— И извикай брат си да дойде тук — добави.

Това наистина е ефект на пирамидата. Спомням си идея, която ще ми дойде.

Я по-добре много-много не мисли за това. Я го давай по-практично.

Вторачи се в полузавършения строителен обект. Боговете знаеха, че не може да го завърши навреме, каза си. Сега това вече не е нужно. Можем да си разполагаме с колкото си искаме време!

— Добре ли си? — попита ІІб. — Татко, добре ли си?

— Това от твоите лупинги на времето ли беше? — попита Птакласп мечтателно.

Ама че идея! Никой вече няма да може да им отнеме поръчка, ще получават премии за завършен обект, а времето няма да има значение!

— Не! Татко, ние трябва да…

— Ама си сигурен, че можеш да сметнеш къде ще се паднат възлите, нали?

— Да. Предполагам, но…

— Добре.

Птакласп се тресеше от вълнение. Можеше да се наложи да платят повечко на хората, но ще си струва и ІІа ще трябва да измисли някаква схема — финансирането е почти като магия. Ще се наложи момчетата да преглътнат идеята. В края на краищата оплакваха се, че работят със свободни хора, с хоуондалендци, с всички други, само не и с почтени високоплатени членове на Гилдията. Така че едва ли биха се оплаквали, ако работят със себе си.

ІІб отстъпи назад и за утеха се хвана за сметалото си.

— Татко — предпазливо започна той, — за какво мислиш?

Птакласп яросно го изгледа.

— За двойници.

Политиката му беше по-интересна. Тепик чувстваше, че поне в това може да даде свой принос.

Джелибейби беше стара. Уважавана. Но и мъничка, а в тесен смисъл, който в днешно време се зачита, нямаше власт. Не винаги е било така, казваше Диос. Някога властвала над света единствено по силата на благородството си и почти нямала нужда от редовната си армия, наброявала двадесет и пет хиляди души.

Понастоящем притежаваше по-деликатна власт, понеже беше тясна държавица, разположена между обширните империи на Тсорт и Ефеб, всяка от които представляваше и заплаха, и щит. Повече от хиляда години царете по течението на Джел, с цената на крайна дипломация, изтънчени маниери и темпа на стоножка, напомпана с адреналин, бяха удържали мира по цялата задна страна на континента. Самият факт, че си просъществувал седем хиляди години, може да се превърне в застрашително оръжие, ако го използваш по правилния начин.

— Искаш да кажеш, че се намираме на неутрална земя? — попита Тепик.