Тери Пратчет - Ерик

— Смяташ ли, че в нея е лептата? — запита Ерик.

Цялото съдържание на първата колесница, като изключим кочияша, представляваше набит, по същество кубично оформен мъж с костюм от кожа на пума и с пера на главата.

Бегачите спряха с пуфтене и Ринсуинд видя, че всеки имаше по нещо, което може да се опише като примитивна сабя, направена от затъкнати в дървена дръжка парчета обсидиан. Виждаха му се не по-малко смъртоносни от усъвършенстваните, крайно цивилизовани саби. Всъщност, виждаха му се още по-смъртоносни.

— Е? — каза Ерик.

— Какво „е“? — попита Ринсуинд.

— Кажи му да си ми даде лептата.

Дебелакът слезе тромаво, отмарширува към Ерик и за безкрайно учудване на Ринсуинд, запълзя пред него.

Ринсуинд усети как нещо с дълги нокти се изкатери по гърба му, оттам — на рамото и глас, напомнящ порене на метален лист му каза:

— Така е по-добре. Много кажжгоде, гот. Ако само се опиташ да ме избуташ, демоне, можеш да кажжгоде сбогом на ухото си. Какъв неочакван обрат ще впишат в хрониките, а? Те като че ли го очакваха.

— Защо все повтаряш „кажжгоде“? — попита Ринсуинд.

— Ограничен кажжгоде. Пфу. Нещичко. Абе, в него има думи — отговори папагалът.

— Речник? — каза Ринсуинд. Пътниците от останалите колесници бяха излезли и също пълзяха към Ерик, който грееше от радост като идиот.

Папагалът обмисляше факта.

— Да, вероятно — каза. — Трябва да ти кажа нещо под човка — продължи. — Мислех те за малко кажжгоде в началото, но ти май можеш да го правиш кажжгоде-то.

— Демоне? — надуто каза Ерик.

— Да?

— Какво казват те? Говориш ли езика им?

— Ъ-ъ, не — отговори Ринсуинд. — Обаче мога да го чета — извика след Ерик, който вече се бе извърнал. — Ако можеш някак си да им направиш знак да го напишат…

Наближаваше пладне. В джунглата зад Ринсуинд съществата кряскаха и нечленоразделно ломотеха. Комари с размери на колибри пърхаха около него.

— Разбира се — каза за десети път. — Никога не са успели да се доберат до изобретяването на хартията.

Каменоделецът се изправи, подаде на асистента си поредното изтъпено длето от обсидиан и очаквателно погледна Ринсуинд.

Ринсуинд отстъпи назад и започна критично да изучава скалния къс.

— Много добра работа — каза. — Имам предвид, много добра прилика. Докарал си и прическата му, и всичкото му. Разбира се, обикновено не е толкова, ъ-ъ квадратен, но, да, много добре, А, ето я и каляската, а там са стъпаловидните пирамиди. Да. Ами, май искат да отидеш в града с тях — каза на Ерик.

— Кажи им „да“ — непоколебима заяви Ерик.

Ринсуинд се обърна към вожда.

— Да — каза.

— [Гърбава-фигура-с-утроени-пера-на-глава-край-три-точки]?

Ринсуинд въздъхна. Без да отрони и думичка, каменоделецът взе ново длето с покорните си пръсти и нагласи в удобно положение нова гранитна плочка.

Един от проблемите, причинени от факта, че си тезуменец, освен това, че си имаш Куезоверкоатъл за бог, е че ако неочаквано ти потрябва да поръчаш допълнителна бутилка мляко за утре, вероятно е трябвало да започнеше бележката за млекаря през миналия месец. Тезуменците са единствените, които се претрепват до смърт, докато напишат последните си слова, преди да се самоубият.

Късно следобед беше, когато каляската в тръс влезе в каменния град, разположен около най-голямата пирамида, между редици приветстващи ги тезуменци.

— Това по го бива — заяви Ерик, като благосклонно приемаше приветствията. — Много се радват да ни видят.

— Да — мрачно каза Ринсуинд — Защо ли?

— Ами, защото съм новият владетел, естествено.

— Хъммм — Ринсуинд стрелна очи настрана към папагала, който от известно време бе неестествено мълчалив и понастоящем се гушеше зад ухото му като стара мома на възраст в заведение със стриптийз. Сериозно обмисляше въпроса с изящните украшения от пера.

— Кажжгиде, негодяи — изрече той. — Само някой кажжгоде да ме пипне и тоя кажжгоде е минус един пръст, да знаеш.

— Има нещо, дето не е наред в тая работа — каза Ринсуинд.

— Какво? — попита папагалът.

— Всичко.

— Да знаеш, само едно перо да ми няма…

Ринсуинд не беше свикнал хората да се радват, когато го виждат. Неестествено бе, а и не вещаеше нищо добро. Тези тук не само приветствуваха, а хвърляха цветя и шапки. Шапките бяха от камък, но важен е замисълът.

Ринсуинд ги намираше за доста странни шапки. Нямах дъна. Всъщност, представляваха обикновени дискове с дупка в средата.