Тери Пратчет - Ерик

— А, така ли? — каза кралят. — Да мрат с хиляди повече или по-малко невинни хора? Направо от нашите ръце? — щракна с пръсти — ей тъй на. И веднага — хоп! — на щастливите си ловни полета или където и да е. Ето в това се крие проблемът при вас, чиновниците. Не мислите за Мащабната картина. Имам предвид, на, да вземем тезуменците. Мрачни, без въображение, вманиачаващи се… досега щяха да са открили такава цялостна бюрокрация и данъчна система, че биха стопили всички мозъци на континента. Вместо което те са просто тайфа второразредни убийци-колачи. Каква загуба.

Куезоверкоатъл се сгърчи.

Кралят се залюшка назад-напред с трона си.

— Значи, искам веднага да се върнеш там долу и да им се извиниш — каза той.

— Моля?

— Кажи им, че си решил друго. Кажи им, че онова, което наистина си искал да ти накараш да правят, е да се бъхтят ден и нощ, за да подобрят съдбините на своите ближни. Ще има голям успех.

— Какво? — отрони Куезоверкоатъл с крайно несигурен вид. — Искате да се покажа?

— Вече са те виждали, нали? Видях статуята — много е правдоподобна.

— Ъ-ъ, да. Явявал съм се насън и прочие — несигурно изрече демонът.

— Чудесно. Действувай

Очевидно Куезоверкоатъл се притесняваше от нещо.

— Ъ-ъ — промълви. Значи, такова, да се материализирам, нещо такова, а? Искам да кажа, действително да се появя там на място, а?

— Да!

— Ааа.

Пленникът се отупа от прахта и протегна сбръчкана ръка към Ринсуинд:

— Много благодарности. Понсе да Куърм.

— Моля?

— Така се казвам.

— А-ха.

— Славно старо име — каза да Куърм, като търсеше в погледа на Ринсуинд някакви следи от подигравка.

— Добре — безучастно се съгласи Ринсуинд.

— Търсехме Извора на Младостта — продължи да Куърм

Ринсуинд го изгледа отгоре до долу

— Успяхте ли? — учтиво попита.

— Не особено, не.

Ринсуинд надникна отново в ямата.

— Каза „търсехме“. Къде са останалите? — попита.

— Пипна ги религията.

Ринсуинд вдигна поглед към статуята на Куезоверкоатъл. Не беше нужно особено въображение, за да си представиш за коя религия става дума.

— Мисля — внимателно изрече той, — че е по-добре да си тръгваме.

— Съвсем вярно — потвърди старецът. — При това — бързо. Преди да се е появил Владетелят на света.

Ринсуинд изтръпна. Започва се, помисли си. Знаех си, че всичко ще свърши зле и ето го началото. Сигурно имам инстинкт към тези събития.

— Откъде знаеш? — попита.

— О, — това е тяхно пророчество. Е, не е точно пророчество, а всъщност е цялата история на света — от старта до финала. Написана е навсякъде по тази пирамида — ободрително поясни да Куърм. — Бога ми, не бих искал да съм Владетелят, когато пристигне. Те си имат планове.

Ерик се изправи.

— А сега само ме чуйте — каза. — Нямам намерение да търпя подобно нещо. Аз съм вашият владетел, нали разбирате…

Ринсуинд се втрещи в най-близките до статуята блокове. На тезуменците им бяха нужни два етажа, двадесет години и десет хиляди тона гранит, за да пояснят какво възнамеряваха да направят с Владетеля на Света, но резултатът беше… ами… ясен. У него не би останала и сянка съмнение, че те са раздразнени. Дори би могъл да заключи, че са вбесени.

— Но защо за начало ще му дават всичките тези съкровища? — попита Ринсуинд, като ги сочеше.

— Ами, той си е Владетелят — отговори да Куърм — Мисля, подобава му да го уважат.

Ринсуинд кимна. Донякъде беше справедливо. Ако сте племе, което живее в мочурище насред влажна гора, нямате метали, обременени сте с бог като Куезоверкоатъл, а после откривате някой, който ви заявява, че отговаря за цялата тая работа, вероятно бихте искали да му отделите известно време и да му обясните колко невероятно разочаровани сте. Тезуменците никога не са имали никаква причина, за да бъдат деликатни с божествата.

Приликата с Ерик беше много голяма.

Погледът на Ринсуинд проследи развитието на случката върху съседната стена.

Този блок изобразяваше някого, който твърде наподобяваше Ринсуинд. Имаше папагал на рамото му.

— Стой — каза. — Това съм аз!

— На съседния блок ще видиш какво правят с тебе — самодоволно заяви папагалът. — Ще ти се преобърне кажжгоде-то.

Ринсуинд погледна към блока. Кажжгоде-то му се преобърна.

— Просто ще си тръгнем съвсем тихичко — решително каза той. — Искам да кажа, че няма да спираме, за да им благодарим за яденето. По-късно винаги можем да им пратим писмо. Нали се сещаш, тъй че да не сме некултурни.